— Стига да мога.
— Някога… някога бил ли си влюбен в Розмари?
Последва пауза и после смях.
— Значи това било. Да, Айрис. Бях мъничко влюбен в Розмари. Беше много хубава, знаеш. Но един ден както си говорех с нея те видях да слизаш по стълбите и за секунда всичко свърши. Сякаш го отнесе вятърът. В света за мен не остана нищо друго освен теб. Това е прозаичната истина. Не мисли за такива неща. Дори и Ромео, знаеш, преди да бъде запленен от Жулиета за вечни времена, е имал своята Розалин.
— Благодаря ти, Антъни. Радвам се.
— Ще се видим довечера. Днес ли е рожденият ти ден?
— Не, след една седмица. Днес само ще го празнуваме.
— Не ми звучиш много ентусиазирана.
— Не съм.
— Предполагам, че Джордж знае какво прави, но идеята да е на същото място ми се струва доста безумна…
— О, ходила съм в „Люксембург“ няколко пъти след това… след Розмари… Искам да кажа, това не може да се избегне.
— Така е. И по-добре. Имам подарък за теб, Айрис. Надявам се да ти хареса. Au revoir.
Той затвори.
Айрис се върна при Люсила Дрейк, готова да спори, убеждава и успокоява.
Джордж повика Рут Лесинг още с влизането си в офиса.
Когато тя дойде в кабинета му, спокойна и усмихната, с елегантното си черно сако и пола, тревогата донякъде изчезна от напрегнатото му лице.
— Добро утро.
— Добро утро, Рут. Отново проблеми. Погледни това.
Тя взе телеграмата и я прочете.
— Пак Виктор Дрейк!
— Да, дяволите да го вземат!
Тя замълча за миг с телеграмата в ръка. Слабо, загоряло от слънцето лице, сбърчено около носа, когато се смее. Подигравателен глас: „…момиче, което трябва да се омъжи за шефа си…“ Колко ясно си го спомняше. „Сякаш беше вчера“ — помисли си Рут. Гласът на Джордж я върна към реалността:
— Не го ли изпратихме да замине преди около година?
Тя присви очи.
— Мисля, че да. Струва ми се, че беше двадесет и седми октомври.
— Каква изумителна жена си ти! Каква памет имаш само!
Рут си помисли, че има по-сериозна причина да запомни тази дата, отколкото той може да си представи. Все още силно впечатлена от Виктор Дрейк, тя беше чула небрежните думи на Розмари и беше решила, че мрази жената на работодателя си.
— Предполагам, трябва да сме му благодарни — каза Джордж, — че се е задържал там досега. Независимо, че преди три месеца се наложи да му изпратим още петдесет лири.
— Сега иска триста лири. Това не са малко пари.
— Да, никак не са малко. Но няма да получи толкова. Както обикновено, ще трябва да проучим как точно стоят нещата.
— Най-добре е да се обадя на мистър Огълви. Александър Огълви — сериозен, упорит шотландец — беше техният представител в Буенос Айрес.
— Да, изпрати телеграма веднага. Майка му, както обикновено, отново е изпаднала в криза. Държи се направо истерично. Това може да попречи на празненството довечера.
— Да отида ли при нея.
— Не — противопостави се Джордж твърдо. — В никакъв случай. Само ти липсваш там. Имам нужда от теб, Рут. — Той взе ръката й. — Ти мислиш за себе си твърде малко.
— Не е вярно — усмихна се тя и предложи:
— Няма ли да е по-добре да се опитам да се свържа с мистър Огълви по телефона? До довечера ще можем да приключим с този въпрос.
— Добра идея. Струва си разходите.
— Ще се заема веднага.
Тя много внимателно освободи ръката си от неговата и излезе.
Джордж се залови за ежедневната си работа.
В дванадесет и половина взе такси и отиде в „Люксембург“.
Чарлз, добре познатият на всички главен келнер, тръгна към него, сведе благородната си глава и му се усмихна.
— Добър ден, мистър Бартън.
— Добър ден, Чарлз. Всичко наред ли е за довечера?
— Мисля, че ще останете доволен, сър.
— Същата маса, нали?
— Да. Средната в нишата.
— И разбрахте за допълнителното място?
— Всичко е наред.
— Намерихте ли розмарин?
— Да, мистър Бартън. Боя се, че няма да е много красиво. Можем да добавим някакви цветя, няколко хризантеми, например?
— Не, не. Само розмарин.
— Добре, сър. Предполагам, ще искате да погледнете менюто. Джузепе!
С едно щракване с пръсти, Чарлз повика усмихнатия италианец на средна възраст.
— Менюто за мистър Бартън. Джузепе го донесе.
Омари, бульон, соле „Люксембург“, яребици, пилешки дробчета и бекон.
Джордж го прегледа с безразличие.
— Да, да. Много добре.
Той го върна на келнера. Чарлз го придружи до вратата и като сниши глас, промърмори:
— Позволете да отбележа, сър, колко много ценим факта, че отново…, че се връщате при нас.
На лицето на Джордж се появи усмивка, доста зловеща усмивка. Той каза:
— Трябва да забравим миналото, Чарлз. Не можем да живеем само с него. Всичко това вече е свършило.