— Така е, мистър Бартън. Знаете, колко много ни шокира случилото се тогава. Надявам се… сигурен съм, че мадмоазел ще отпразнува рождения си ден много добре и всичко ще бъде както пожелахте.
Чарлз се поклони елегантно, обърна се и се втурна като разгневено водно конче към някакъв начинаещ келнер, който не правеше, каквото трябва на масата до прозореца.
Джордж излезе на улицата със злокобна усмивка. Нямаше достатъчно въображение, за да изпитва съчувствие към „Люксембург“. В края на краищата, ресторантът не носеше никаква отговорност за това, че Розмари беше решила да сложи край на живота си именно в него или че някой беше решил да я убие точно там. Всичко това се отразяваше много зле на заведението, но като повечето хора, които са си наумили нещо, Джордж Бартън не можеше да мисли за нищо друго.
Той обядва в клуба си и след това отиде на директорски съвет.
На път за офиса си след това, от една телефонна кабина набра номер в Мейда Вейл. Излезе с въздишка на облекчение. Всичко щеше да стане както го беше замислил.
Върна се на работното си място.
Рут дойде при него веднага.
— За Виктор Дрейк.
— Да?
— Боя се, че положението е сериозно. Възможно е да го дадат под съд за криминално деяние. В продължение на доста време е присвоявал пари от фирмата.
— Огълви ли каза това?
— Да. Говорих с неготази сутрин и той ми се обади преди десет минути. Каза също, че Виктор Дрейк се държал доста нагло.
— Нищо друго не съм и очаквал!
— Но мистър Огълви обясни, че няма да го съдят, ако възстанови сумата. Говорил е със старшия съдружник. Става дума за сто шестдесет и пет лири.
— Значи мистър Виктор Дрейк се кани да сложи в джоба си чисти сто тридесет и пет лири от тази операция?
— Боя се, че е така.
— Е, поне това ще предотвратим — каза Джордж с известно задоволство.
— Помолих мистър Огълви да уреди въпроса. Добре ли съм постъпила?
— Лично аз с удоволствие бих видял този млад мошеник зад решетките… Но трябва да мислим за майка му. Тя е глупава жена, но с чувствителна душа. И мистър Дрейк печели както винаги.
— Колко сте благороден — каза Рут.
— Аз?
— Мисля, че сте най-добрият човек на света.
Джордж се почувства трогнат. Беше му приятно и неудобно в същото време. Взе ръката й импулсивно и я целуна.
— Мила Рут. Ти наистина си най-добрата ми приятелка! Какво щях да правя без теб?
Стояха много близо един до друг.
Тя си мислеше: „Бих могла да съм много щастлива с него. И него бих направила щастлив. Ако само…“
Той си мислеше: „Трябва ли да послушам съвета на Рейс? Трябва ли да зарежа всичко? Няма ли това да е най-доброто решение?“
Нерешителността го обзе само за миг, после си отиде.
— Ще се видим в девет и тридесет в „Люксембург“ — каза той.
ГЛАВА ШЕСТА
Дойдоха всички.
Джордж въздъхна с облекчение. До последната минута се беше страхувал, че някой може да се откаже — но всички бяха тук. Стивън Фарадей — висок и вдървен, малко надут. Александра Фарадей — облечена в строга черна рокля, с огърлица от смарагди. Тази жена наистина имаше потекло, не можеше да й се отрече. Държеше се съвършено естествено, може би малко по-изискано от обикновено. Рут също беше в черно, без никакви бижута, освен обеците си. Гарвановочерната й коса беше изрядно вчесана, раменете и шията й бяха бели — по-бели от тези на другите жени. Тя работеше и нямаше достатъчно време, за да се сдобие със слънчев загар. Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна окуражително, сякаш бе забелязала притеснението му. Сърцето му се отпусна. Преданата Рут. Айрис седеше до него необикновено мълчалива. Единствено на нея й личеше, че осъзнава колко необикновено е това празненство. Беше пребледняла, но някак си това й отиваше, придаваше й някаква тържествена, непреходна красота. Беше с права, семпла рокля в дървеснозелено. Антъни Браун дойде последен и Джордж си помисли, че стъпва крадешком, като някакво диво животно — пантера или леопард. Този приятел очевидно не беше съвсем цивилизован.
Всички бяха там — уловени в капана на Джордж. Сега, представлението можеше да започне…
Коктейлите бяха пресушени. Станаха от барчето в преддверието и се запътиха към запазената за тях маса в самия ресторант.
Танцуващи двойки, приглушена негърска музика, забързани келнери.
Появи се Чарлз и усмихнато ги поведе към масата им. Намираше се в дъното на залата, в малка сводеста ниша, в която имаше общо три маси — една голяма в средата и две по-малки за двама души всяка. Край едната седяха един чужденец на средна възраст с нездрав вид и русокоса хубавица, а край другата — момче и момиче, съвсем млади. Голямата маса беше запазена за компанията на Джордж Бартън.