Свиреха някаква весела джазова мелодия. Върнаха се всички заедно, оживени и усмихнати. Седнаха.
Тогава, неочаквано, Джордж се наведе напред.
— Искам да помоля нещо всички ви. Преди около една година, ние бяхме тук и преживяхме една вечер, която завърши трагично. Не искам да събуждам у вас тъгата от миналото, но не искам и да забравим Розмари напълно. Нека пием за нея… в нейна памет.
Той вдигна чашата си. Останалите послушно го последваха. Лицата им се превърнаха в учтиви маски.
Джордж каза:
— За Розмари, вечна и памет.
Вдигнаха чаши до устните си. Отпиха.
Последва пауза, после Джордж се олюля напред и се свлече на стола си. Ръцете му трескаво се вдигнаха към яката на ризата, лицето му почервеня докато се бореше да си поеме дъх.
След минута и половина беше мъртъв.
КНИГА III
АЙРИС
„Защото мислех, че мъртвите намират покой, но това не е така…“
ГЛАВА ПЪРВА
Полковник Рейс влезе във входа на Ню Скотланд Ярд. Попълни формуляра, който му подадоха и само няколко минути по-късно, вече се здрависваше със старши инспектор Кемп в кабинета му.
Двамата се познаваха добре. Кемп донякъде напомняше ветерана на службата си, Батъл. Наистина, тъй като беше работил под негово ръководство в продължение на много години, може би несъзнателно беше придобил някои черти от поведението на по-възрастния мъж. Сякаш беше издялан от едно цяло парче дърво — но докато Батъл напомняше повече дъб или бук, инспектор Кемп би могъл да се асоциира с нещо по-атрактивно, да кажем махагон или старомоден палисандър.
— Хубаво е, че се обаждаш, Рейс — каза инспектор Кемп. — Мисля, че в този случай ще имаме нужда от помощ.
— Струва ми се, следствието е попаднало в добри ръце — отговори полковникът.
Кемп не прояви излишна скромност. Той просто приемаше неподлежащия на съмнение факт, че на него поверяваха само най-деликатните, най-нашумелите и най-отговорните случаи. Той каза замислено:
— Замесено е семейство Кидърминстър. Можеш да си представиш колко внимателно трябва да се работи.
Полковник Рейс кимна. Беше виждал лейди Александра Фарадей няколко пъти. Тя беше една от онези небиещи на очи жени с непоклатимо обществено положение, които е невъзможно дори да си представиш свързани със сензационните новини в пресата. Беше я слушал да говори на обществени форуми — без кой знае какво красноречие, но ясно и компетентно, с разбиране и чудесна дикция.
Тя беше от жените, чиято социална дейност се отразява във всички вестници, но личният им живот на практика не съществува за обществеността.
Въпреки всичко, мислеше той, тези жени имат личен живот. Те познават и отчаянието, и любовта, и агонията на ревността. Както всички останали, ако попаднат във водовъртежа на страстите, те също могат да изгубят самоконтрол и да посегнат дори на човешки живот.
Рейс попита учудено:
— Ами ако го е направила тя, Кемп?
— Лейди Александра? Мислиш ли, че може да е тя?
— Нямам представа. Но ако е тя? Или съпругът й? Той също е част от семейството.
Инспектор Кемп погледна невъзмутимо полковник Рейс с нетрепващите си морскозелени очи.
— Ако някой от тях е извършил убийство, ще направим всичко възможно да си получи заслуженото. Знаеш това. В тази страна никой не се бои от престъпниците, нито пък ги толерира които и да са те. Но ще трябва да сме абсолютно сигурни в доказателствата си… Обвинението ще настоява за това.
Полковник Рейс кимна.
— Да видим с какво разполагаме — каза той.
— Джордж Бартън е отровен с цианкалий. Подобно на жена си миналата година. Ти спомена, че всъщност си бил в ресторанта?
— Да. Бартън искаше да вечерям с тях. Аз отказах, разбира се. Не ми харесваше това, което е намислил. Опитах се да го разубедя, да го накарам, ако има съмнения относно смъртта на жена си, да се отнесе, към когото трябва… към вас.
Кемп поклати глава.
— Това трябваше да направи.
— Да, но той упорито настояваше да осъществи собствения си план — искаше да заложи някакъв капан за убиеца. Не ми каза точно какъв е този капан. Цялата работа много ме безпокоеше… Толкова много, че снощи отидох в „Люксембург“, за да видя какво ще стане. Масата ми, разбира се, беше доста далеч от тяхната — не исках да ме забележат. За жалост, не мога да ти кажа кой знае колко. Не видях абсолютно нищо подозрително. Единственият човек, който се доближаваше до масата им, освен тях, беше келнерът.
— Да — каза Кемп. — Това стеснява кръга, нали? Значи го е направил или някой от тях, или келнера, Джузепе Болсано. Тази сутрин отново го повиках. Реших, че може би ще искаш да го видиш. Но не ми се вярва, че би могъл да има нещо общо с цялата тази каша. От дванадесет години е в „Люксембург“. Уважават го, има три деца, жена… доволни са от работата му. Клиентите също го хвалят.