— Е — подкани го Кемп с най-каменното си изражение, — имаш ли?
Тъжното маймунско лице на Джузепе се изкриви в усмивка. Той протегна напред двете си ръце:
— Аз? Аз няма враг. Приятели има много, но няма враг.
Кемп изсумтя.
— А сега за снощи. Кажи ми за шампанското.
— Много хубаво и скъпо шампанско …Кликоу, реколта 1928 година. Мистар Бартън бил такъв… Обичал хубава храна и хубаво вино…
— Предварително ли беше поръчал виното?
— Да. Бил уговорил всичко с Чарлз.
— Ами празния стол на масата?
— И това уговорил. Казал на Чарлз и казал на мен. Млада дама щяла седне по-късно.
— Млада дама? — Рейс и Кемп се спогледаха. — Знаеш ли коя е тази млада дама?
Джузепе поклати глава.
— Нищо не знае. Щяла дойде късно, само това чул.
— Продължавай за виното. Колко бутилки бяха?
— Две бутилки и трета готова, ако има нужда. Първа свършила много бързо. Втора отворил малко преди програма започне. Напълнил чаши и сложил бутилка в леда.
— Кога за последен път забеляза, че мистър Бартън пие от чашата си?
— Да помисли… Кога програма свършила, пили за здраве на млада госпожица. Рожден ден бил, така разбрал. После отишли да танцуват. После това се върнали и мистър Бартън пил и след малко… ето така! Умрял!
— Пълнил ли си чашите им докато бяха на дансинга?
— Не, мосю. Кога пили за мадмоазел били пълни, а не пили по много. Само по глътка. Много останало в чаши.
— Докато танцуваха, някой, който и да било, приближавал ли се е до масата?
— Не, сър. Никой. В това сигурен.
— Всички ли отидоха да танцуват едновременно?
— Да, всички.
— И се върнаха заедно?
Джузепе погледна към тавана и напрегна паметта си.
— Мистар Бартън върнал първи… с млада дама. Той бил по-пълен от останали и не танцувал много дълго, вие разбира. После дошъл рус джентълмен, мистар Фарадей, с млада дама в черно. Лейди Александра Фарадей и чернокос джентълмен дошли последни.
— Познаваш Стивън Фарадей и лейди Александра?
— Познава, сър. Често идвали в „Люксембург“. Те много знатни.
— Джузепе, ако някой от тези хора беше пуснал нещо в чашата на Джордж Бартън, ти би ли забелязал?
— Това не може каже, сър. Аз имал сервира маси… двете други в ниша и още две в голяма зала. Сервира чинии и не гледа маса на мистар Бартън. След програма всички почти става и танцува и аз стои неподвижно. Затова може каже сигурно, че тогава никой не ходил до тяхна маса. Но щом хора върнат и седнат, веднага пак много работа.
Кемп кимна.
— Аз мисли — продължи Джузепе, — че много трудно направи това без забележат. Мисли, само мистар Бартън могъл би направи го. Но вие не мисли така, да?
Той погледна инспектора въпросително.
— Значи така смяташ ти?
— Аз не знае нищо… Но чуди се… Само година преди… онази красива дама, мисис Бартън убила се. Не може ли мистар Бартън толкова стане тъжен, че убива се също като нея? Туй поетично. Не хубаво за ресторант, разбира се, но джентълмен, кой смята убие се, не мисли такива неща.
Джузепе погледна напрегнато единия, после другия. Кемп поклати глава.
— Не съм убеден, че е толкова лесно — каза той. Зададе още няколко въпроса и осврбоди Джузепе. Когато вратата се затвори зад него, Рейс попита:
— Чудя се, дали някой не иска да си помислим точно това?
— Съсипан от скръб съпруг слага край на живота си в деня на годишнината от смъртта на жена си? Макар че не е пълна годишнина, но все пак е наближавала.
— Беше Задушница — каза Рейс.
— Наистина. Да, възможно е и това да е бил замисълът. Но който и да го е направил, не е знаел за анонимните писма, не е знаел, че мистър Бартън се е съветвал с теб и че ги е показал на Айрис Марл.
Той погледна часовника си.
— В дванадесет и половина трябва да съм при Кидърминстър. Преди това имаме време да поговорим с хората от другите две маси в нишата… Поне с някои от тях. Ще дойдеш ли с мен, полковник?
ГЛАВА ТРЕТА
Мистър Моралес беше отседнал в хотел „Риц“. В този сутрешен час мексиканецът едва ли представляваше приятна гледка — все още небръснат, с кървясали очи и всички други признаци на тежък махмурлук.
Мистър Моралес беше американски поданик и говореше някаква разновидност на американски английски. Макар и да заяви, че ще се помъчи да си спомни всичко от предната вечер, това не се оказа никак лесно.
— Отидох с Криси… каква жена само е тя… Каза, че онова било добра бърлога. Миличка, викам й аз, ще отидем, където поискаш. Тузарско заведение беше, не мога да отрека… И знаят как да те оскубят! Отърваха ме от близо тридесет долара! Ама оркестърът им беше слаб. Изобщо не знаят как се свирят такива парчета…