Наложи се да отклонят мистър Моралес от разказа за това как сам той е прекарал вечерта и да настоят да си припомни голямата маса в средата. И тук той не им помогна много.
— Наистина имаше маса и седяха някакви хора… Не се сещам как изглеждаха, обаче. Много-много не им обръщах внимание, докато онзи тип не хвърли топа. Отначало помислих, че не издържа на пиячката. Сега си спомням една от мадамите. Беше с черна коса и всичко си й беше както трябва.
— Имате предвид момичето със зелената рокля?
— Не не тази. Тя беше кльощава. Другата беше в черно и беше добре закръглена.
Мис Рут Лесинг бе привлякла блуждаещия поглед на мистър Моралес.
Той сбърчи нос с възхищение.
— Гледах я как танцува… Нямаше грешка, казвам ви. Смигнах веднъж-два пъти, но тя сякаш не ме видя — гледаше през мен, както правите вие англичаните.
Нищо по-съществено не успяха да измъкнат от мистър Моралес и той призна, че когато е започнала програмата, вече е бил доста пиян.
Кемп му благодари и се приготви да си тръгва.
— Утре тръгвам за Ню Йорк — каза Моралес изпълнен с копнеж. — Ако искате мога да остана тук?
— Не, благодаря. Не мисля, че показанията ви ще са от значение за следствието.
— Виждате ли, тук ми харесва и ако остана заради полицията, фирмата няма да вдига врява. Щом полицията ти каже да си на разположение, значи оставаш на разположение и толкоз. Може би, ако се замисля по-дълбоко, все пак ще успея да си спомня нещо…
Но Кемп отказа да се хване на тази въдица и с Рейс отидоха на Брук стрийт, където ги посрещна един сприхав джентълмен — бащата на Патриша Удуърт.
Генерал Удуърт ги заля с водопад от недвусмислени слова. Що за идея, по дяволите, да се предполага, че дъщеря му, неговата дъщеря, може да е замесена в подобно нещо! Ако едно момиче не може да отиде с годеника си на ресторант, без да бъде тормозено от детективи и Скотланд Ярд, докъде ще да стигне Англия? Та тя дори не познава онези хора, как им беше името… Хъбърд? Бартън? Някакъв си никому неизвестен човек! Това показвало, че колкото и да внимаваш къде ходиш, пак не можеш да избегнеш неприятностите. „Люксембург“ уж бил прилично място, а вече за втори път в него се случва такова нещо. Джералд трябва да е глупак, за да води Патриша там. Сегашните млади хора си мислят, че знаят всичко. Във всеки случай, той няма да позволи дъщеря му да бъде тормозена и подлагана на кръстосан разпит — не, ако не се посъветва с адвоката си. Щял да позвъни на стария Андерсън, в „Линкълнс Ин“ и да го попита дали…
Тук генералът млъкна и се вгледа в полковник Рейс.
— Виждал съм ви някъде — каза той. — Къде ли може да е било…?
Рейс отговори незабавно и с усмивка.
— При Бадерпор, през 1923 година.
— Боже мили! — възкликна генералът. — Ако това не е Джони Рейс! Как така си се забъркал в този цирк?
Рейс продължи да се усмихва.
— Когато стана дума за разпита на дъщеря ви, случайно бях при инспектор Кемп. Предположих, че за нея ще е много по-добре, ако дойде той, вместо да я вика в Скотланд Ярд. Реших да се отбия и аз.
— А… да, много любезно от твоя страна, Рейс.
— Естествено — намеси се инспектор Кемп, — искахме да тревожим младата дама колкото се може по-малко.
В този момент вратата се отвори и влезе самата мис Патриша Брайс-Удуърт, която веднага взе положението в свои ръце със самочувствието и невъзмутимостта на най-младите.
— Здравейте — каза тя. — Вие сте от Скотланд Ярд, нали? Заради снощи? Очаквах ви с нетърпение. Да не би татко да ви е наговорил разни неща? Татко, престани най-накрая! Знаеш какво каза лекарят за кръвното ти налягане! Защо трябва да се ядосваш за всичко, не мога да разбера! Просто ще поканя инспекторите или полицаите, или каквито са, в стаята си и ще изпратя Уолтърс да ти донесе малко уиски със сода.
Генералът изпитваше желание в отговор да изстреля няколко унищожителни фрази едновременно, но успя само да промърмори:
— Майор Рейс, стар мой приятел.
При това представяне момичето моментално загуби интерес към полковника и отправи главозамайваща усмивка към инспектор Кемп.
След това неумолимо затръшна вратата на бащиния си кабинет и ги поведе към стаята си с генералска самоувереност.
— Горкият татко — забеляза тя. — Винаги се държи така. Но всъщност никак не е трудно да го укротиш.
Последва дружески разговор, но с много малко полезни резултати.
— Беше ужасно, наистина — каза Патриша. — Вероятно друг път в живота ми няма да се случи да присъствам на местопрестъплението, когато се извършва убийство. Убийство беше, нали? Във вестниците не пишеше нищо определено, но аз казах на Джери по телефона, че трябва да е било убийство. Като си помисля само! Да се случи толкова близо до мен и аз дори да не погледна!