— Всички тръгнаха заедно и на масата не остана никой, така ли?
— Да.
— И никой не докосна чашата на мистър Бартън?
— Никой — отговори тя веднага. — Абсолютно сигурна съм.
— Докато тях ги нямаше, някой приближавал ли се е до масата?
— Никой… освен келнера, разбира се.
— Келнерът? Кой келнер.
— Един от помощниците, беше с престилка. Около шестнадесетгодишен. Не истинският келнер. Той е симпатичен дребен човек и ми прилича на маймуна… Мисля, че беше италианец.
Инспектор Кемп кимна при описанието на Джузепе Болсано.
— И какво направи това младо момче? Напълни чашите?
Кристин поклати глава.
— О, не. Не докосна нищо на масата. Само вдигна чантата, която една от жените беше съборила, когато ставаха да танцуват.
— Чия беше тази чанта?
Мис Шанон се замисли за малко и каза:
— Точно така. Чантата на хлапето. Зелена със златни орнаменти. Другите две жени имаха черни.
— И какво направи келнерът с чантата?
Кристин го изгледа с изненада.
— Сложи я на масата, нищо повече.
— Сигурна ли сте, че не е пипал никоя от чашите?
— Не, не е докосвал нищо. Само остави чантата и хукна нанякъде, защото един от истинските келнери му просъска да отиде да свърши нещо или не знам какво.
— И само тогава някой се е доближавал до масата?
— Само тогава.
— Но някой може да го е направил, без да го забележите?
Кристин поклати глава уверено.
— Не, никой не би могъл. Виждате ли, бяха извикали Педро на телефона и още не се беше върнал. Аз нямаше какво да правя, освен да се озъртам наоколо и да се отегчавам. Доста наблюдателна съм, а от мястото си нямаше много-много какво да гледам, освен празната маса до нашата.
— Кой се върна първи? — попита Рейс.
— Момичето със зелената рокля и възрастният. Те седнаха и тогава дойдоха русият и жената в черно. Най-накрая се появиха хубавото момче и надутата дама. Той танцуваше добре. Когато всички се настаниха, а келнерът започна да подгрява някаква чиния на спиртника, възрастният се наведе напред и дръпна нещо като реч. После всички вдигнаха чашите си и онова се случи.
Кристин замълча за малко и добави ведро:
— Ужасно, нали? Разбира се, помислих си, че е получил удар. Леля ми получи удар и се свлече по същия начин. Тогава Педро се върна и аз му казах: „Слушай, Педро, онзи човек получи удар“. А той вика: „Нищо му няма, нищо му няма. Само се е натряскал.“ Всъщност Педро се беше натряскал. Трябваше да го държа под око. В ресторант като „Люксембург“ никак не обичат такива работи. Ето затова не си падам по жабарите. Когато пийнат малко, забравят всякакви обноски. Никога не знаеш какво могат да ти сервират.
Тя се замисли за миг, после погледна хубавата гривна на дясната си китка и добави:
— Но не мога да отрека, че са щедри.
Кемп внимателно я отклони от темата за изпитанията и възнаграждението й и я накара да повтори разказа си още веднъж.
— Това беше последният ни шанс да научим нещо от външен човек — каза инспектор Кемп, когато излязоха от апартамента на Кристин Шанон. — И щеше да е много добре, ако бяхме имали късмет. Момиче от тези свидетели, които харесвам най-много. Забелязва нещата и ги помни с подробности. Ако имаше какво да види, щеше да го види. Значи не е имало нищо. Просто невероятно! Сякаш е било магия! Джордж Бартън пие шампанско и отива да танцува. Връща се, пие от същата чаша, която никой не е докосвал и, дявол да го вземе, тя се оказва пълна с цианкалий. Умът ми не го побира. Ако не се беше случило, щях да се закълна, че такова нещо е невъзможно!
Той замълча.
— Този келнер… момчето. Джузепе не спомена за него. Ще трябва да го разпитам. В края на краищата, само то се е приближавало до масата докато са танцували. Може да не е случайно.
Рейс поклати глава.
— Ако момчето беше сложило отровата, мис Шанон щеше да го забележи. Не би пропуснала такава подробност. В главата й няма нищо, което да задържа вниманието й и затова вижда всичко. Не, Кемп. Трябва да има някакво много просто и елементарно обяснение. Въпросът е да го открием.
— Съгласен съм. Има едно обяснение. Сложил е цианкалия сам.
— Започвам да вярвам, че именно това се е случило. Но ако е било така, убеден съм, че не е знаел, че в ръцете си държи цианкалий.
— Искаш да кажеш, някой му го е дал и му е казал, че е някакво лекарство… За кръвно налягане или нещо такова?
— Възможно е.
— А кой е бил този „някой“. Едва ли един от двамата Фарадей.
— Така е, това ми се струва малко вероятно.
— Същото бих казал и за Антъни Браун. Остават двама души — любящата сестра на жена му и…
— Преданата секретарка.
Кемп го погледна.
— Да, тя би могла да направи такова нещо… Сега трябва да отида до Кидърминстър. Ти какво смяташ да правиш? Ще се видиш ли с мис Марл?