— Смятам първо да поговоря с другата. В офиса. Ще поднеса съболезнованията си за стария приятел. Бих могъл да я поканя на обяд.
— Значи мислиш, че…
— Още не мисля нищо. Мъча се да открия някаква следа.
— Все едно трябва да видиш Айрис Марл.
— Ще я видя… Но предпочитам да отида у тях, когато нея я няма. Знаеш ли защо, Кемп?
— Сигурен съм, че не знам.
— Защото там има една жена, която цвърчи… цвърчи като малка птичка. „Една малка птичка ми каза…“ помниш ли този израз от детството си. Така е, Кемп. Тези хора могат да ти кажат много неща, ако само ги оставиш да… си цвърчат!
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Двамата мъже се разделиха. Рейс взе такси и отиде в офиса на Джордж Бартън в града. Инспектор Кемп, с мисъл за ежедневните си разноски, се качи на автобус и слезе не далеч от къщата на Кидърминстър.
Когато се изкачи по стъпалата и натисна звънеца, лицето на инспектора беше доста мрачно. Знаеше, че се намира в особено положение. Фамилията Кидърминстър имаше огромно политическо влияние и разклоненията й опасваха като мрежа цялата страна. Той имаше пълно доверие в безпристрастността на съдебната система. Ако Стивън или Александра Фарадей бяха замесени в убийството на Джордж Бартън, никакви „връзки“ или „натиск“ не биха ги спасили от последствията. Но ако бяха невинни, или ако доказателствата срещу тях не бяха достатъчно категорични, за да осигурят осъждането им, тогава отговорният следовател трябваше да внимава как действа, защото висшестоящите му непременно щяха да го ударят през пръстите. При тези обстоятелства, беше съвсем разбираемо защо инспектор Кемп не изпитваше радост от това, което го очаква. Струваше му се съвсем възможно, както сам се изразяваше, Кидърминстър да „заиграе грубо“.
Но инспекторът скоро разбра, че предположенията му са били донякъде наивни. Лорд Кидърминстър беше твърде опитен дипломат, за да си позволи да прибегне до грубости.
След като изложи задачата си пред внушителния иконом, инспектор Кемп веднага бе отведен в една сумрачна стая с покрити с книги стени в задния край на къщата, където вече го очакваха лорд Кидърминстър, дъщеря му и зет му.
Лордът направи крачка напред и подаде ръка на Кемп.
— Идвате точно навреме, инспекторе. Длъжен съм да изразя благодарността си за любезната ви готовност да дойдете тук, вместо да извикате зет ми и дъщеря ми при вас в Скотланд Ярд. Разбира се, те бяха напълно готови да се отзоват, ако се беше наложило, но… Оценяваме любезността ви. Сандра каза тихо:
— Да, така е, инспекторе.
Роклята и беше от някакъв тъмночервен мек плат и както седеше с гръб към високия тесен прозорец, напомняше на Кемп за един стъклопис, видян в една катедрала в чужбина. Впечатлението се подсилваше от овала на лицето й и от кокалестите й рамене. На стъклото беше изрисуван някакъв светец… но лейди Александра далеч не беше светица. И все пак, някои от старите светци му се струваха доста странни — не обикновени смирени християни, а нетолерантни, фанатични, жестоки към себе си и околните. Истинската им човешка природа беше добре замаскирана, но не бяха лишени от нея. В това инспектор Кемп беше убеден.
Заговори лорд Кидърминстър, който доста умело даваше насока на разговора:
— Няма да крия от вас, инспекторе, че случилото се е много болезнено и неприятно за всички нас. Това е вторият път, когато дъщеря ми и зет ми присъстват на насилствена смърт на публично място. — едни и същи членове на семейството, в един и същи ресторант. Излишно е да казвам, че шуменето в пресата за подобни неща винаги се отразява неблагоприятно на хората, които се занимават с обществена работа. Разбира се, ние не можем да избегнем това. Всички добре си даваме сметка, че колкото-по-бързо се разреши проблемът, толкова по-бързо ще спадне интересът към събитието и затова дъщеря ми и зет ми са готови да отговорят на всички ваши въпроси.
— Благодаря ви, лорд Кидърминстър. Високо ценя отношението ви към случилото се и смятам, че то със сигурност ще улесни работата ми.
Александра Фарадей каза:
— Питайте ни, каквото пожелаете, инспекторе.
— Благодаря, лейди Александра.
— Още нещо, инспекторе — добави лорд Кидърминстър. — Разбира се, вие имате собствени източници на информация и доколкото разбрах от своя приятел, член на комисията по вътрешните работи, смъртта на този човек, Джордж Бартън, се счита за убийство, а не за самоубийство, което би се сторило по-вероятното обяснение на външните наблюдатели. Самата ти, Сандра, смяташе, че се е самоубил, нали?