— Той не каза нищо определено, но въпросите му съвсем ясно подсказваха какво има наум.
— Вашето мнение, мис Лесинг, по въпроса дали Джордж се е самоубил, или не, е може би по-меродавно от това на всеки друг. Вие го познавахте добре, вчера сте били заедно, предполагам. Как изглеждаше той? Както обикновено? Или беше разстроен… объркан… възбуден?
Тя се поколеба.
— Трудно е да се каже. Наистина беше ядосан и объркан, но за това имаше причина.
Тя обясни случая с Виктор Дрейк и съвсем кратко описа живота му досега.
— Хм — изсумтя Рейс. — Неизбежната черна овца. И Бартън беше ядосан заради него?
— Трудно ми е да преценя. Знаете ли, аз наистина познавах мистър Бартън много добре. Беше ядосан и разтревожен от всичко това. Предполагам, че мисиз Дрейк у дома му също е била разтревожена и е плакала, както обикновено в такива случаи… Естествено той е искал да уреди въпроса. Но останах с впечатлението че…
— Да, мис Лесинг? Сигурен съм, че впечатлението ви е точно.
— Добре тогава. Стори ми се, че раздразнението му не беше съвсем обикновено, ако мога да се изразя така. Защото това нещо се беше случвало и преди. Миналата година Виктор беше тук и отново беше изпаднал в беда. Наложи се да го изпратим в Южна Америка, но още миналия юни той телеграфира у дома за пари. Така че, реакциите на мистър Бартън ми бяха познати. Този път ми се стори, че раздразнението му е преди всичко резултат от това, че телеграмата пристигна точно когато беше напълно погълнат от подготовката за рождения ден на мис Марл. Наистина, толкова много мислеше за събитието, че се ядосваше на всеки друг възникнал ангажимент.
— Този рожден ден не ви ли се стори малко странен, мис Лесинг?
— Да, така беше. Мистър Бартън се държеше много особено. Беше възбуден… като дете.
— Не ви ли се струва, че е организирал всичко това с някаква специална цел?
— Намеквате за това, че тази вечер досущ приличаше на онази преди година, когато се самоуби мисиз Бартън?
— Да.
— Честно казано, идеята ми се стори много странна.
— И Джордж не ви даде никакво обяснение? Не сподели с вас нищо?
Тя поклати глава.
— Кажете ми, мис Лесинг, съмнявала ли сте се някога, че мисиз Бартън се е самоубила?
Тя го изгледа изненадано:
— О! Не!
— Джордж Бартън не ви ли е споделял, че смята жена си за жертва на убийство?
Тя се изненада още Повече.
— Джордж е смятал това?
— Виждам, че за вас то е нещо ново, мис Лесинг. Джордж е получил анонимни писма, в които пише, че жена му не се е самоубила, а е била убита.
— Ето защо беше толкова странен това лято! Представа нямах какво става с него!
— Значи не са ви били известни тези писма?
— Не. Много ли бяха?
— На мен показа две.
— А аз не съм знаела нищо!
В гласа и се прокрадна горчивина.
Той продължи да я гледа още известно време и каза:
— Е, мис Лесинг, според вас възможно ли е Джордж да се е самоубил?
Тя поклати глава:
— Не… Не.
— Но казахте, че е бил възбуден и разтревожен?
— Да, но това продължаваше от доста време. Сега разбирам защо. И разбирам защо толкова го вълнуваше снощното празненство… Сигурно си е бил наумил да… Надявал се е като възпроизведе точно тогавашната обстановка да научи още нещо… Горкият Джордж! Как ли трябва да се е чувствал!
— А какво мислите за Розмари Бартън, мис Лесинг? Още ли смятате, че се е самоубила?
Тя се намръщи.
— И през ум не ми е минавало, че може да е нещо друго.
— Депресия след инфлуенца?
— Може би не само това. Тя наистина беше нещастна. Личеше си отдалеч.
— Имате ли представа защо?
— Да. Тогава имах. Разбира се, може и да не съм била права, но жените като мисиз Бартън са много прозрачни… Изобщо не си правят труд да скриват чувствата си. За щастие, мисля, че мистър Бартън не се досещаше нищо… О, да, беше много нещастна. Освен това онази вечер я болеше ужасно главата, освен другите последствия от болестта.
— Откъде знаете, че я е боляла главата?
— Чух я да го казва на лейди Александра в тоалетната. Искаше нещо за главобол и за щастие мисиз Фарадей имаше някакви капсули, които й даде.
Ръката на полковник Рейс, хванала чашата, замръзна във въздуха.
— И тя ги взе?
— Да.
Полковникът сложи чашата си на масата и погледна жената пред себе си. Тя изглеждаше спокойна и сякаш не разбираше значението на това, което беше казала току-що. А то наистина беше съществено. Значи Александра Фарадей, за която би било най-трудно да сложи незабелязано каквото и да било в чашата на Розмари, е имала друга възможност да даде отровата. Може би е била в капсулата. Обикновено капсулите се разтварят само за няколко минути, но тази може да е имала допълнително желатиново покритие или нещо друго. А може Розмари да не я е глътнала веднага, а по-късно.