Полковникът я подкани да продължи и в отговор на тази си любезност научи биографията на Хектор Марл — как го е отгледала сестра му, какви слабости и особености имал и накрая, когато почти беше забравил откъде започна разказа, как се оженил за красивата Виола. „Тя беше сираче на разноски на общината.“ Полковникът бе осведомен как Пол Бенет, надвивайки разочарованието си след отказа на Виола да се омъжи за него, се превърнал от влюбен мъж в семеен приятел и колко много обичал кръщелницата си, Розмари. Също така, чу за смъртта му и за условията в завещанието му. „Което за мен винаги е било най-романтичното… такова огромно състояние… не, че парите са всичко… не, не са. Само като си помислиш за трагичната смърт на Розмари… И дори за милата Айрис не се радвам много!“
Рейс я погледна въпросително.
— Намирам това за много обезпокоително. Фактът, че тя наследява толкова пари, разбира се, е известен на всички. Аз много добре знам какво мислят неподходящите млади мъже, но какво мога да направя, полковник Рейс? Сега човек не може да се грижи за едно момиче както едно време. Айрис има приятели, за които не знам абсолютно нищо. „Покани ги вкъщи“ — казвам й, само че, както разбирам, някои от тях въобще не искат да идват. Бедният Джордж също се тревожеше. Заради някакъв младеж на име Браун. Аз самата никога не съм го виждала, но изглежда, че Айрис се среща с него доста често. А имам чувството, че би могла да си намери по-добър. Джордж не го харесваше, сигурна съм в това. А винаги съм мислила, полковник Рейс, че мъжете по-добре преценяват хората. Спомням си за полковник Пуси, един от нашите църковни настоятели, толкова мил човек, но мъжът ми винаги стоеше настрана от него и ме караше и аз да правя същото… И, съвсем сериозно, една неделя, когато обикаляше с подноса за даренията, направо падна на пода в църквата. Беше напълно пиян! И разбира се, след това… човек винаги научава за тези неща след това, а колко хубаво би било, ако можеше да ги научаваме преди това… разбрахме, че всяка седмица от дома му Се изнасят с дузини празни бутилки от бренди! Много тъжно, наистина, защото той беше дълбоко религиозен човек, макар и да беше евангелист по убеждения. Мъжът ми и той се караха страховито около подробностите по службата за Деня на вси светии. И само като си помисля, че вчера беше Задушница…
Лек шум накара полковник Рейс да вдигне поглед над главата на Люсила към отворената врата. И преди беше срещал Айрис… в „Литъл Прайърз“. Въпреки това, имаше чувството, че сега я вижда за първи път. Порази го необикновеното напрежение, стаено зад неподвижността и. В големите и очи, когато срещнаха неговите, имаше нещо, което му се струваше, че би трябвало да разпознае, но не успяваше. Люсила Дрейк също се обърна.
— Айрис, скъпа, не чух кога влезе! Познаваш ли полковник Рейс? Той е толкова мил!
Айрис се приближи и се ръкува мрачно с полковника. Черната й рокля я правеше да изглежда дори по-слаба и по-бледа, отколкото последния път, когато я бе видял.
— Дойдох, за да видя дали не мога да ви помогна с нещо — каза полковник Рейс.
— Благодаря, много мило от ваша страна. Очевидно беше преживяла тежко сътресение и още не можеше да преодолее последиците от него. Дали толкова много е обичала Джордж, че смъртта му да й се отразява така?
Айрис погледна леля си, а Рейс забеляза, че очите й са наблюдателни.
— За какво говорехте ей сега, преди да вляза? — попита тя.
Люсила порозовя и се притесни. Рейс предположи, че не иска да споменава младия човек на име Антъни Браун.
— А… да… чакай да помисля… да, за Деня на вси светии… и че вчера беше Задушница… Толкова странно ми се струва всичко това… такова съвпадение, човек никога не би повярвал, че може да се случи…
— Да не искаш да кажеш — попита Айрис, — че Розмари е дошла вчера, за да вземе Джордж?
Люсила нададе лек писък.
— Айрис, мила, недей! Каква ужасна мисъл! Нехристиянска!
— Защо нехристиянска? Това е денят на мъртвите. В Париж хората ходят на гробищата и слагат цветя.
— О, да, зная, мила, но те са католици, нали?
По устните на Айрис заигра лека усмивка. След това тя каза направо:
— Стори ми се, че говорите за Антъни… Антъни Браун.
— Е — цвърченето на Люсила стана съвсем пискливо и птиче, — всъщност, ние само го споменахме. Аз казах, че не знаем нищо за него…
— Защо трябва да знаеш каквото и да било за него? — прекъсна я Айрис рязко.
— Не, мила, разбира се, че си права. Но си мисля, че би било по-приятно, ако го познавахме.
— Ще имаш пълната възможност да го опознаеш съвсем скоро — каза Айрис. — Защото смятам да се омъжа за него.