— О, Айрис! — Това беше нещо средно между вой и блеене. — Не бива да правиш безразсъдни неща! Искам да кажа, в момента нищо не може да бъде решено…
— Вече е решено, лельо Люсила.
— Но, мила, човек не може да говори за женитба, преди още да е минало погребението! Не е прилично! И това ужасно следствие и всичко останало… Наистина, Айрис, не мисля, че Джордж би одобрил това! Той никак не харесваше този мистър Браун!
— Така е — отвърна Айрис. — Джордж не харесваше Антъни и нямаше да одобри решението ми, но това няма никакво значение. Ще се женя аз, а не Джордж… И освен това, той вече е мъртъв…
Мисиз Дрейк започна да вие отново:
— Айрис, Айрис! Какво е станало с теб!? Как можеш да кажеш нещо толкова коравосърдечно?
— Съжалявам, лельо Люсила — момичето говореше уморено. — Знам, че ти се е сторило коравосърдечно, но не исках да прозвучи така. Исках да кажа само, че Джордж вероятно е намерил покой някъде и повече не се налага да се тревожи за мен и бъдещето ми: Аз сама трябва да решавам какво да правя отсега нататък.
— Глупости, мила! Във време като сегашното нищо не може да се решава… Няма да е уместно. Въпросът просто не може да се постави!
Айрис неочаквано се засмя.
— Но той вече е поставен. Антъни поиска да се оженим още докато бяхме в „Литъл Прайърз“. Искаше да заминем за Лондон още на следващия ден и да се омъжа за него без да казвам на никой. Сега съжалявам, че не го направих.
— Доста странно предложение — намеси се полковник Рейс деликатно.
Айрис го изгледа предизвикателно.
— Нищо подобно. Това щеше да спести много главоболия. Защо не му се доверих? Той ме помоли да му се доверя, но аз не го направих. Както и да е, сега ще се оженим веднага, щом поиска.
Люсила избухна в несвързани протести. Отпуснатите й бузи трепереха и очите й се напълниха със сълзи.
Полковник Рейс веднага пое положението в свои ръце.
— Мис Марл, може ли, преди да си отида, да поговоря с вас? По съвсем делови въпрос.
Доста изненадана, Айрис промърмори: „Да“ и тръгна към вратата. Когато тя излезе, полковникът се приближи до Люсила Дрейк и й каза:
— Не се тревожете, мисиз Дрейк. Знаете, че колкото по-малко говорим, толкова по-лесно се поправят нещата след това. Ще видя какво може да се направи.
Той я остави поуспокоена и последва Айрис, която го поведе към малка стая с изглед към задния двор, където един чинар меланхолично се разделяше с последните си листа.
Рейс заговори съвсем делово.
— Исках само да ви уведомя, мис Марл, че инспектор Кемп е мой личен приятел и съм убеден, че ще ви допадне. Работата му не е от най-приятните, но съм сигурен, че ще я свърши по възможно най-добрия начин.
Тя го погледна мълчаливо за момент и после рязко попита:
— Защо не дойдохте снощи, Джордж каза, че ви очаква?
Рейс поклати глава.
— Джордж не ме очакваше, мис Марл.
— Но той каза, че ще дойдете!
— Може и да е казал, но не е било истина. Джордж много добре знаеше, че няма да дойда.
— А този свободен стол — попита тя. — За кого е бил?
— Не знам. Но не за мен.
Тя притвори очи и лицето и побеля.
— Бил е за Розмари… — прошепна тя, — сега разбирам…
Рейс си помисли, че момичето ще припадне. Той бързо отиде до Айрис, подхвана я и я накара да седне.
— Успокойте се…
— Добре съм — каза тя тихо, останала без дъх. — Нищо ми няма. Н-не знам какво да правя… Не знам какво да правя…
— Мога ли да помогна с нещо?
Тя го погледна. Очите й бяха тъжни и сериозни.
— Трябва да си изясня нещата. Трябва да си ги изясня — тя започна да опипва стола — едно по едно. Най-напред, Джордж е бил уверен, че Розмари не се е самоубила, а е била убита. Бил е убеден заради тези анонимни писма. Полковник Рейс, кой ги е писал?
— Не знам. Никой не знае. Вие имате ли някакви съмнения?
— Не, никакви. Нямам представа кой може да е. Както и да е, Джордж е повярвал и е организирал празненството снощи, предвидил е един свободен стол… беше Задушница… Това е денят на мъртвите… в този ден духът на Розмари би могъл да се върне… и да му разкрие истината…
— Не бива прекалено да се отдавате на въображението си.
— Но аз сама чувствах присъствието й… понякога беше съвсем близо до мен… аз съм й сестра… и си мисля, че искаше да ми каже нещо.
— Успокойте се, Айрис.
— Но аз трябва да говоря за това! Джордж пи в памет на Розмари и… умря. Може би тя е дошла да го вземе…
— Душите на мъртвите не слагат цианкалий в чашите с шампанско, мис Марл.
Тези думи сякаш възстановиха равновесието й.
— Толкова е невероятно — каза тя с по-нормален глас. — Джордж беше убит… да, убит. Така смята полицията и сигурно е вярно. Но ми се струва необяснимо…