— А не смятате ли, че не е толкова необяснимо. Ако Розмари е била убита и Джордж е започнал да подозира някого…
Тя го прекъсна.
— Да, но Розмари не беше убита. Ето затова е необяснимо. Джордж повярва в тези глупави анонимни писма, отчасти, защото официалните обяснения за депресията след болестта й не звучат много убедително като повод да сложиш край на живота си. Но Розмари е имала причина да го направи. Чакайте, ще ви покажа.
Тя изтича навън от стаята и се върна след малко със сгънато писмо в ръка. Подаде му го.
— Вижте това. Убедете се сам. Полковникът разгъна леко намачкания лист. „Леопард, мили…“
Той го прочете два пъти и й го върна.
— Видяхте ли? — Айрис беше развълнувана. — Била е нещастна, съсипана. Не е искала да живее повече.
— Знаете ли, на кого го е писала?
Айрис кимна.
— На Стивън Фарадей. Не е бил Антъни. Била е влюбена в Стивън, а той се е отнесъл жестоко с нея. Взела е отровата със себе си в ресторанта и я е изпила, за да видят всички как умира. Може би се е надявала той да изпита угризения.
Рейс кимна замислено, но не отговори нищо. След малко каза:
— Кога намерихте това писмо?
— Преди около шест месеца. Беше в джоба на една стара дреха.
— Джордж виждал ли го е?
— Как бих могла да му го покажа?! — извика Айрис разпалено. — Как бих могла?! Розмари беше моя сестра. Как бих могла да я издам на Джордж? Той беше толкова сигурен, че тя го обича… Как можех да му покажа това, след като нея я нямаше повече? Той се бе заблудил, но как да му обясня, че не е прав? Искам само да знам какво да правя сега. Показах го на вас, защото бяхте приятел на Джордж. Трябва ли да го види и инспектор Кемп?
— Да. Кемп трябва да го вземе непременно. Това е веществено доказателство, разбирате, нали?
— Но тогава… сигурно ще се наложи да го прочетат публично в съда.
— Не непременно. Не е свързано с делото. В края на краищата, става дума за смъртта на Джордж. Нищо, което не се отнася строго до случая, няма да стане публично достояние. По-добре е да ми го дадете още сега.
— Вземете го.
Тя изпрати полковника до пътната врата. Когато той я отвори, за да излезе, Айрис попита неочаквано:
— Но писмото показва, че Розмари се е самоубила, нали?
— Показва със сигурност, че е имала причина да го направи.
Тя въздъхна дълбоко, а той тръгна надолу по стъпалата. След малко се обърна и видя, че тя още седи на прага и гледа след него.
ГЛАВА СЕДМА
Когато видя полковник Рейс пред себе си, Мери Рийс-Талбоу възкликна изненадано:
— Боже мили! Не съм те виждала, откакто изчезна толкова тайнствено в Алахабад! А защо си тук сега? Сигурна съм, че не защото ти е домъчняло за мен. Ти никога не ходиш на гости просто ей така! Хайде, изплюй камъчето, няма нужда да се правиш на дипломат.
— Дипломатичният подход към теб си е чисто губене на време, Мери. Винаги високо съм ценял рентгеновия ти ум.
— Остави увъртанията и карай по същество, миличък.
Рейс се усмихна.
— Прислужницата, която ме въведе тук, Бети Арчдейл ли е?
— А, значи това било! Само не ме убеждавай, че това обикновено момиче, типична лондончанка от бедняшките квартали, е прословут европейски шпионин, защото няма да повярвам.
— Не, няма нищо такова.
— Не ми казвай и че работи за контраразузнаването, защото и това няма да повярвам.
— Разбира се, че няма. Тя е една най-обикновена камериерка.
— И откога проявяваш интерес към най-обикновените камериерки? Не че Бети е съвсем обикновена. Повече й подхожда да я наречеш „изпечен мошеник“.
— Струва ми се — каза полковник Рейс, — че би могла да ми каже някои неща.
— Ако я помолиш учтиво? Няма да се изненадам, ако си прав. Тя толкова добре е усвоила умението да се навърта край вратата, ако става нещо интересно, че няма къде повече. И какво трябва да направи добрата Мери?
— Добрата Мери много любезно ще ми предложи напитка и ще позвъни на Бети да я донесе.
— И когато я донесе?
— Дотогава Мери тактично ще е излязла от стаята.
— За да послуша самата тя пред вратата?
— Ако желае.
— И след това ще се пукам по шевовете от поверителна информация за последната европейска криза?
— Боя се, че не. Това няма нищо общо с политиката.
— Колко жалко! Добре, ще участвам в играта.
Мисиз Рийс-Талбоу, жизнена, почти брюнетка, на четиридесет и девет, позвъни и нареди на хубавата камериерка да донесе на полковник Рейс уиски със сода.
Когато Бети Арчдейл се върна с подноса и чашите, мисиз Рийс-Талбоу вече стоеше до вратата в дъното на стаята.