— Не… няма нищо — отговори тя.
(От рождения ден на Розмари. От вечерта на самоубийството й. Няма да мисли за тази дата. Няма да мисли за нея!)
Антъни Браун повтори:
— Ужасно съжалявам. Моля ви, простете ми. Искате ли да танцуваме?
Айрис кимна. Макар че беше ангажирана за току-що започващия танц, тя се понесе по дансинга с Антъни. Видя как изоставеният й партньор — изчервяващ се неулегнал младеж, чиято яка изглеждаше прекалено голяма за него — я гледа втренчено. „От тези — помисли си тя, — чието присъствие дебютантките са принудени да изтърпяват. Не като този мъж — приятелят на Розмари.“
Прониза я остра болка. Приятел на Розмари. Онова писмо. Дали не беше предназначено за този тук? Нещо в котешката гъвкавост, с която танцуваше, я караше да си мисли за прякора „Леопард“. Дали той и Розмари…
Тя го попита рязко:
— Къде бяхте през цялото това време?
Той я отдалечи малко от себе си и се вгледа в лицето й. Сега не се усмихваше, в гласа му имаше хлад:
— Пътувах. По работа.
— Разбирам — каза тя машинално. — А защо се върнахте?
Той се усмихна отново и отговори с небрежен тон:
— Може би, за да видя вас, мис Айрис Марл. Изведнъж той я дръпна към себе си и двамата се понесоха между танцуващите със съвършено премерени движения — наистина я водеше прекрасно. Айрис се чудеше защо, макар че изпитваше истинско удоволствие, трябва да я е страх.
След това Антъни се превърна в част от живота й — виждаше го поне веднъж на седмица.
Срещаха се в парка, на различни танцови забави, когато я канеха на вечеря, той се оказваше седнал до нея.
Но никога не идваше в къщата на площад „Елвастън“. Трябваше да измине известно време, докато Айрис забележи това — толкова ловко и умело намираше извинение, когато го канеха на гости. След като се убеди, че е така, тя започна да се чуди защо го прави. Дали не беше защото той и Розмари…
Тогава, за нейно изумление, добродушният и дискретен Джордж заговори за него:
— Кой е този Антъни Браун, с когото излизаш напоследък? Какво знаеш за него?
Айрис го изгледа втренчено.
— Какво знам?! Но защо? Беше приятел на Розмари!
Лицето на Джордж трепна и той примигна.
— Да, разбира се — гласът му беше удебелен и звучеше глухо.
— Извинявай, не трябваше да ти напомням — каза Айрис със съжаление.
Джордж Бартън поклати глава:
— Не, не. Не искам да я забравя. Всичко друго, но не и това. В края на краищата — той говореше с притеснение, лицето му беше извърнато встрани — дори и името й, Розмари — розмарин, символизира спомените.
След това я погледна в очите и добави:
— Не искам да я забравиш и ти, Айрис.
Дъхът й секна.
— Никога няма да я забравя! — За този младеж, Антъни Браун… Розмари може и да го е харесвала, но ми се струва, че не е знаела кой знае колко много за него. Трябва да си внимателна, Айрис. Сега си много богата.
Обзе я гняв.
— Тони… Антъни… има достатъчно пари. Когато е в Лондон, отсяда в хотел „Кларидж“!
Джордж Бартън се усмихна леко и промърмори:
— Съвсем почтено място… И скъпо. Все пак, мила моя, изглежда никой не знае що за човек е той.
— Той е американец.
— Може би. Ако е така, чудно е защо изобщо не се отбива в посолството си. Не идва често и у дома, нали?
— Не идва. И мога да го разбера, щом си толкова ужасен с него!
Джордж поклати глава.
— Изглежда бръкнах в раната. Е, добре. Просто исках да те предупредя навреме. Все пак ще поговоря с Люсила.
— Люсила! — изрече Айрис презрително.
— Да не би да има някакви проблеми? — попита Джордж угрижено. — Искам да кажа, тя прави ли каквото трябва, за да прекарваш времето си добре? Излизаш ли достатъчно?
— О, да. Труди се като истинска пчеличка…
— Защото, ако нещо не е наред, просто трябва да ми кажеш, дете мое. Можем да вземем някой друг. Някой по-млад и с по-съвременни възгледи. Искам да се забавляваш.
— Но аз се забавлявам, Джордж! Наистина!
— Добре тогава — въздъхна той. — Не разбирам много от тези неща, никога не съм разбирал. Но искам да имаш всичко, което пожелаеш. Няма нужда да пестиш пари, знаеш го.
Ето това беше Джордж — мил, стеснителен, дори на моменти непохватен.
Верен на обещанието, или заплахата си, той „поговори“ с мисиз Дрейк относно Антъни Браун, но както беше отредила съдбата, моментът се оказа неподходящ и не успя да привлече напълно вниманието й.
Тя току-що беше получила телеграма от сина си, вечния неудачник, над когото трепереше сякаш беше зеницата на окото й и който много добре знаеше как да дръпне струните на майчиното й сърце, за да получи финансови облаги.
Можеш ли да ми изпратиш веднага двеста лири? Отчаян съм. Въпрос на живот и смърт. Ще се самоубия. Виктор.