— Полковник Рейс иска да те пита някои неща — каза тя и излезе.
Бети насочи дръзките си очи към високия сивокос военен и в дълбините им се появи безпокойство. Той взе чашата от подноса и се усмихна.
— Четохте ли вестниците днес?
— Да, сър.
Бети го гледаше враждебно.
— Прочетохте ли, че снощи в ресторант „Люксембург“ е умрял мистър Джордж Бартън?
— О, да, сър — в очите й заблестя радостен трепет. — Ужасно, нали?
— Била сте на работа при тях, ако не се лъжа?
— Да, сър. Напуснах миналата зима, малко след като умря мисиз Бартън.
— Тя също умря в „Люксембург“.
Бети кимна.
— Не е ли чудно, сър?
Полковник Рейс не смяташе, че е „чудно“, но знаеше какво иска да каже тя. Отговори мрачно:
— Виждам, че имате ум и сте съобразителна.
Бети плесна с ръце и изпрати сдържаността си по дяволите:
— И него ли го утрепаха? Във вестниците не пишеше как точно е станало.
— Защо казвате „и него“? Следствието прие, че мисиз Бартън се е самоубила.
Тя го стрелна с ъгълчето на окото си. Толкова стар, а изглежда хубав. От онези, тихите. Истински джентълмен. Ако беше по-млад, можеше да й даде златен суверен. Чудно, тя дори не знаеше как изглеждат златните суверени. Какво ли иска от нея?
— Така е, сър — отвърна Бети свенливо.
— Може би не смятате, че Розмари Бартън се е самоубила?
— Така е, сър. Не смятам.
— Много интересно. Наистина много интересно. А защо не смятате?
Тя се поколеба и започна да опипва престилката си.
— Моля ви кажете ми. Това може да е много важно.
Толкова приятно говори, толкова сериозно! Караше я да се чувства важна и сама да иска да му помогне. Както и да е, тя наистина знаеше нещо за смъртта на Розмари Бартън. Изобщо не успяха да я заблудят!
— Умориха я, сър, нали?
— Възможно е и да е така. Но как стигнахте до това заключение?
— Е… — Бети се поколеба. — Един ден чух нещо…
— Да?
Гласът му беше спокоен и окуражаващ.
— Вратата изобщо не беше затворена. Искам да кажа, аз нямам навика да подслушвам. Не обичам такива неща — започна Бети с укор в гласа. — Един ден минавах през вестибюла, за да отида в трапезарията с приборите и ги чух да говорят много силно. Тя казваше нещо, мисиз Бартън де, че Антъни Браун не било истинското име на господина. И той стана наистина лош. Не можех и да си помисля, че той може да е такъв… Толкова хубав и приятен през повечето време… Каза нещо, че лицето й можело да бъде обезобразено! О-о-о! После й каза, че ако не направи, каквото й казва, ще я затрие. Ни повече, ни по-малко! Повече не можах да чуя, защото по стълбите слизаше мис Айрис и разбира се, по онова време не обърнах много внимание. Само че, когато заприказваха, че се е самоубила и като разбрах, че и той е бил на масата през цялото време… Бр-р-р! Тръпки ме побиха. Така си беше, наистина.
— Но не казахте нищо?
Момичето поклати глава.
— Не исках да си имам работа с полицията. А и не знаех нищо по-сериозно. Освен това, ако се бях разприказвала можеха да ме затрият и мене. Да ми видят сметката, както казват.
— Разбирам — каза полковник Рейс с най-благия си тон. — И вместо това решихте да напишете анонимните писма до мистър Джордж Бартън?
Тя го изгледа изумено. Той не долови никакво смущение. Нищо, освен чиста изненада.
— Аз?! Да пиша на мистър Бартън? Никога!
— Не се страхувайте да ми кажете. Това наистина е било добро хрумване. Предупредила сте го, без да се издавате. Много умна постъпка.
— Но аз не съм правила такова нещо, сър! И през ум не ми е минавало! Да пиша на мистър Бартън, че жена му е била пречукана!? И през ум не ми е минавало!
Тя отричаше толкова упорито, че въпреки нежеланието си, полковник Рейс започна да се колебае. Всичко съвпадаше толкова добре! Ако това момиче беше написало писмата, обяснението ставаше очевидно. Но Бети Арчдейл продължаваше да отрича, при това сериозно, без смущение и без преиграване. Неохотно, той разбра, че й вярва.
— На кого казахте за това нещо? — смени той темата.
Тя поклати глава.
— Не съм казвала на никой. Да си призная честно, сър, много ме беше страх. Помислих си, че ще е по-добре да си държа устата затворена. Опитах се да забравя всичко. Само веднъж стана дума… когато казах, на мисиз Дрейк, че ще напускам… такава патардия вдигаше тя тогава! Нормален човек не може да издържи такова нещо! Искаше да отида с тях и да се заровя в провинцията, дето и автобус не минава! След това започна да съска за препоръката ми, щяла да пише, че много чупя и така нататък! Тогава и казах злобно, че ще се опитам да си намеря къща, в която не трепят хора… Уплаших се, като и го казах, но тя не обърна никакво внимание. Може и да е трябвало да се обадя още тогава, но не бях сигурна… Ами ако се бяха шегували, откъде да знам? Какви ли не ги приказват хората, а мистър Браун наистина беше много мил и симпатичен, обичаше да се шегува. Не бях сигурна, сър. Как можех да бъда сигурна? Рейс се съгласи, че не е можела и продължи: