— Мисиз Бартън е казала на Антъни Браун, че това не е истинското му име. А каза ли, кое е истинското?
— Да, сър. Той й се сопна: „Забрави за Тони“. Как беше… Тони някой си… Приличаше на черешово сладко…
— Тони Черитън? Черабъл? Това са известни марки.
Тя поклати глава.
— По друго. Започваше с „М“ и звучеше чуждестранно.
— Не се притеснявайте. Може би ще си го спомните по-късно. Ето визитната ми картичка. Ако се сетите, пишете ми на този адрес.
Той й подаде визитната си картичка и една банкнота.
— Ще го направя, сър. Непременно, сър. Много благодаря.
„Истински джентълмен — помисли си тя, докато тичаше надолу по стълбите. — Цяла лира, не десет шилинга. Сигурно много приятно се е живеело, когато е имало златни суверени…“
Мери Рийс-Талбоу се върна в стаята.
— Е? Постигна ли успех?
— Да, но остава още едно препятствие. Дали съобразителността ти не би могла да ми помогне? Сещаш ли се за име, което да ти напомня черешово сладко?
— Е, такова нещо наистина не бях очаквала!
— Помисли, Мери. Аз не съм домошар. Помисли как се правят сладката и най-вече черешовото.
— Човек не прави черешово сладко много често.
— Защо?
— Защото става много захарно. Освен, ако не използваш специалния сорт череши „Морели“.
Полковник Рейс възкликна:
— Това е то! Това е, сигурен съм! Довиждане, Мери, безкрайно съм ти благодарен. Имаш ли нещо против да натисна този звънец, за да дойде онова момиче да ме изпрати?
Когато той се втурна навън от стаята, мисиз Рийс-Талбоу извика след него:
— О, черен неблагодарнико! Няма ли поне да ми кажеш за какво става дума?
— Ще дойда и ще ти разкажа всичко друг път — извика полковник Рейс през рамо.
— Как ли пък не — измърмори под носа си мисиз Рийс-Талбоу.
Долу чакаше Бети с бастуна и шапката му. Той ги пое и й благодари. На прага спря.
— Между впрочем, името не беше ли Морели?
Лицето на Бети светна.
— Точно така, сър! Това беше! Тони Морели. Той й каза да забрави това име. И й каза, че е лежал в затвора.
Рейс тръгна надолу по стъпалата усмихнат. От Първата телефонна кабина се обади на инспектор Кемп. Разговорът им беше кратък и делови. Кемп каза:
— Ще изпратя телеграма веднага. Трябва да получим отговор още днес. Ще съм много доволен, ако си прав.
— Мисля, че съм прав. Връзката изглежда съвсем ясна.
ГЛАВА ОСМА
Старши инспектор Кемп не беше в много добро настроение.
През последния половин час бе разпитвал един уплашен шестнадесетгодишен заек, който поради високото положение на чичо си Чарлз се надяваше някой ден да достигне нивото, изисквано от „Люксембург“, за да стане келнер там. Засега беше само един от шестимата помощници, които тичаха насам-натам с престилки около кръста, за да се отличават от по-висшата разновидност келнери, и чиято главна задача беше да са виновни за всичко, да донасят и отнасят, да сервират кифлички с масло и непрекъснато да слушат съскане на френски и италиански, а от време на време и на английски. Чарлз, както подобава на издигнал се човек, беше далеч от мисълта да показва снизхождение към кръвен роднина и ругаеше, кълнеше и крещеше на момчето дори повече от останалите. Въпреки това, Пиер се надяваше един ден да стане ни повече ни по-малко главен келнер в някой шик ресторант.
В момента обаче, кариерата му изглежда беше блокирана и доколкото успя да разбере, го подозираха не в какво да е, ами в убийство.
Кемп не го остави намира, докато със съжаление не се убеди, че момчето е направило само това, което казва — вдигнало е една дамска чанта от пода и я е сложило на масата до чинията.
— Точно отивам със соса при мистър Робърт, а той вече е станал нетърпелив, и младата дама си бутна чантата от масата. Тъкмо ставаше да танцува. Аз я вдигнах и я сложих на масата, а мистър Робърт ми махаше ядосано с ръка. Това е всичко, господине.
И това наистина беше всичко. Кемп ядосано го пусна да си върви. За малко да му каже: „И да не съм те видял друг път да правиш така!“
От мислите му го извади сержант Полък, който му съобщи, че са се обадили от пропуска, където някаква млада жена питала за него или по-скоро, за инспектора, занимаващ се със случая в „Люксембург“.
— Коя е тя?
— Казва се Клой Уест.
— Да се качи — махна с ръка Кемп примирено. — Мога да й отделя десетина минути. След това идва ред на мистър Фарадей. Нищо няма да му стане, ако се наложи да почака малко. Такива като него се изнервят от подобни неща, а това при нас е полезно.