— Лично вие никога не сте купували от аптека, за фотографски нужди например?
— Нищо не разбирам от фотография и повтарям, че нямам и никога не съм купувал цианкалий.
Кемп го попритисна още малко, след което го пусна да си върви.
— Много бързо отрече, че жена му е знаела за връзката му с Розмари — замислено каза Кемп на подчинения си след това. — Защо, според теб?
— Вероятно се страхува тя да не разбере.
— Може и да е така, но ми се струва, че има достатъчно ум, за да схване, че въпреки неведението си, жена му всеки момент би могла да научи и да заиграе грубо с него. Това в нашите очи би му дало допълнителен мотив да накара Розмари Бартън да млъкне завинаги. Ако искаше да запази кожата си, обаче, би трябвало да твърди, че жена му е знаела за приключението малко или повече, но не му е обръщала внимание.
— Предполагам, че не се е замислил за това, сър.
Кемп поклати глава. Стивън Фарадей не беше глупак. Имаше остър и проницателен ум. И много държеше да убеди инспектора, че Сандра не е подозирала нищо.
— Е — каза Кемп след малко, — полковник Рейс е доволен от това, което е открил и ако е прав, семейство Фарадей отпада. И двамата. Ще се радвам, ако е така. Този човек ми допада, а и лично аз не смятам, че е убиец.
Стивън отвори вратата на всекидневната и извика:
— Сандра!
Тя излезе от полумрака и сложи ръце върху раменете му.
— Стивън?
— Защо стоиш на тъмно?
— Не можех да понасям светлината. Какво стана? Кажи ми?
— Те знаят — отвърна Стивън.
— За Розмари?
— Да.
— И какво мислят?
— Разбира се, виждат, че имам мотив… О, мила моя, виж в какво те заплетох! За всичко съм виновен аз! Трябваше веднага след смъртта на Розмари да се махна, да замина за някъде, да те освободя… Така поне ти нямаше да се забъркаш в това…
— Глупости! Стивън, никога не ме оставяй, никога! Тя се притисна към него разплакана. Той почувства тръпките по тялото й.
— Стивън, ти си моят живот! Никога не ме оставяй!
— Сандра, наистина ли… Не знаех, че…
— Аз не исках да знаеш. Но сега…
— Да, сега… В тази ужасна каша сме заедно, Сандра… Ще се борим заедно… каквото и да се случи… Заедно.
Прегърнати в полумрака, те почувстваха, че силите им се връщат.
— Това няма да разруши живота ни — каза Сандра решително. — Няма! Няма!
ГЛАВА ДЕСЕТА
Антъни Браун погледна визитната картичка, която му показа дребният пиколо.
Намръщи се и сви рамене:
— Добре — каза той на момчето. — Нека се качи.
Когато полковник Рейс влезе, Антъни стоеше до прозореца и слънцето грееше косо над рамото му.
Той се обърна към високия мъж с войнишка стойка, бронзово лице и стоманеносива коса — познаваше го отпреди, но не го беше виждал няколко години. Беше слушал много за него.
Рейс видя очертанията на добре оформената глава и стройната фигура пред прозореца.
— Полковник Рейс? — заговори Антъни Браун с приятен глас. — Бяхте приятел на Джордж Бартън, зная. Последната вечер той спомена за вас. Искате ли цигара?
— Да, благодаря.
Антъни му подаде запалена клечка кибрит и добави:
— Вие бяхте седмият гост онази вечер, но не дойдохте. По-добре за вас.
— Тук грешите. Това място не беше предвидено за мен.
Антъни вдигна вежди.
— Така ли? Бартън каза, че…
Рейс го прекъсна:
— Бартън може да е казал всичко, но плановете му за вечерта са били съвсем други. Това място, мистър Браун е трябвало да бъде заето от една актриса на име Клой Уест, когато загасне осветлението.
Антъни го погледна с изненада.
— Клой Уест? Не съм чувал за нея. Коя е тя?
— Тя е млада актриса, не много известна, която на пръв поглед прилича на Розмари Бартън.
Антъни подсвирна.
— Започвам да разбирам.
— Дал й е снимка на Розмари, за да си направи същата прическа, а освен това и роклята, която е носела в деня на смъртта си.
— Значи това е била идеята на Джордж? Лампите се запалват и… але хоп! Свръхестествен ужас! Розмари се е върнала! Виновникът рухва и признава всичко: „Аз, аз го направих!“ — той замълча и добави:
— Ужасно глупаво… дори и за магаре като горкия стар Джордж.
— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза полковник Рейс.
Антъни се засмя.
— О; няма нищо за разбиране, сър… Един закоравял престъпник не би се държал като истерична ученичка. Ако някой е отровил Розмари Бартън най-хладнокръвно и е бил готов да даде същата доза цианкалий на съпруга й, би могло да се предположи, че тази личност има доста здрави нерви. Само една актриса, облечена и гримирана като Розмари, не би могла да извади от равновесие такъв човек чак дотам, че да го докара до самопризнания.