— Спомнете си как Макбет, доста закоравял убиец, рухва, когато вижда призрака на Банко на пиршеството.
— Да, но Макбет е видял истински призрак! Не е видял второстепенен актьор преоблечен като Банко. Готов съм да призная, че един истински призрак носи със себе си атмосферата на отвъдния свят. Всъщност, признавам, че вярвам в призраци… особено в един… от шест месеца насам.
— Така ли? И чий призрак е това?
— На Розмари Бартън. Можете да се смеете, ако желаете. Не съм го виждал, но съм чувствал присъствието й много пъти. Поради някаква причина бедната Розмари не може да намери покой.
— Мисля, че знам защо.
— Защото е била убита?
— Ако използваме друг израз, била е ликвидирана. Не ви ли харесва повече, Тони Морели?
Последва тишина. Антъни хвърли цигарата си в камината и запали нова.
— Как разбрахте? — попита той след малко.
— Признавате ли, че сте Тони Морели?
— Не бих си губил времето да отричам. Вероятно сте телеграфирали в Америка и сте научили всичко.
— Признавате ли, че Розмари Бартън е разкрила самоличността ви и че сте я заплашвали да я ликвидирате, ако не си държи езика зад зъбите?
— Наистина, направих всичко възможно, за да я уплаша и да я накарам да мълчи — съгласи се Тони примирено.
Полковник Рейс се чувстваше особено. Този разговор не се развиваше така, както бе очаквал. Той се вгледа в човека, изтегнал се на стола пред него… и го обзе странното чувство, че го е виждал някъде.
— Ще позволите ли да резюмирам това, което ми е известно за вас, Морели?
— Ще ми бъде забавно.
— В Щатите сте съден за опит за саботаж. В авиозаводите „Ериксън“. Получили сте няколкогодишна присъда. След излежаването й, властите са изгубили дирите ви. После се появявате в хотел „Кларидж“, тук в Лондон, но под името Антъни Браун. Успявате да се запознаете с лорд Дюзбъри и чрез него се свързвате с някои други известни производители на оръжие. Бил сте гост в къщата на лорда и като такъв сте бил запознат с неща, които изобщо не е трябвало да виждате. Любопитно съвпадение, Морели, е, че след посещенията ви в различни военни заводи и фабрики, следват редица с нищо необясними инциденти и аварии, някои, от които едва не са довели до катастрофа.
— Съвпаденията — каза Антъни, — са удивително нещо.
— Най-накрая, след още известно време, вие се появявате в Лондон и подновявате запознанството си с Айрис Марл, като всячески избягвате да посещавате дома й, така че да не се разбере колко близки сте станали всъщност. Най-накрая вие сте се опитал да я убедите да се омъжи за вас тайно.
— Знаете ли — отвърна Антъни, — учудва ме начинът, по който сте разбрали всичко това. Не, нямам предвид оръжейния бизнес… Имам предвид заплахите към Розмари и нежните гугукания, които сме си разменили с Айрис. И това ли влиза в кръга на интересите на MI5?
Рейс го погледна изпитателно.
— Имате да обяснявате много неща, Морели.
— Нищо подобно. Дори и тези, които изредихте да са верни, какво от това? Излежал съм присъдата си. Запознал съм се с някои интересни личности. Влюбил съм се в очарователно момиче и естествено нямам търпение да се оженя за него.
— Толкова нямате търпение, че искате да се ожените преди семейството на това момиче да е разбрало каквото и да било за миналото ви. Освен това Айрис Марл, е много богата.
Антъни кимна в знак на съгласие.
— Знам. Когато имат много пари, семействата обикновено проявяват голямо любопитство. А Айрис, виждате ли, не знае нищо за тъмното ми минало. Честно казано, предпочитам да не знае.
— Боя се, че ще трябва да научи.
— Жалко — каза Антъни.
— Може би не си давате сметка…
Антъни го прекъсна със смях.
— О! Мога да го кажа вместо вас. Розмари Бартън е знаела за престъпното ми минало и затова съм я премахнал. Джордж Бартън е започнал да ме подозира и затова съм убил и него. Сега целта ми е да пипна парите на Айрис. Много правдоподобна и стройна теория, но нямате грам доказателства.
Рейс продължи да го гледа още известно време и след това стана.
— Всичко, което казах е вярно — отбеляза той. — Но няма да мине.
Антъни го изгледа с присвити очи.
— Какво няма да мине?
— Това, което искате вие.
Рейс се заразхожда напред-назад из стаята.
— Теорията беше много стройна и всичко съвпадаше, но след като ви видях… няма да мине. Вие не сте престъпник. След като не сте престъпник, трябва да сте от нашия бранш. Това е така, нали?
Антъни не каза нищо и се усмихна. След това започна да си тананика тихо.
— Не е ли чудно… Как човек разпознава себеподобните си? Затова именно не исках да се срещам с вас. Можеше да се досетите с какво се занимавам. Тогава беше абсолютно наложително никой да не знае… до вчера. Сега, слава Богу, всичко е наред. Шайката терористи и саботьори е прибрана на топло. Работя по тази операция от три години. Посещавах събрания, агитирах сред работниците… създавах си нужната репутация.