Айрис кимна. Вдигна поглед към него и очите й бяха потъмнели и разширени от страх. Той разбра това, още преди тя да прошепне:
— Страхувам се.
Антъни възвърна спокойствието и уравновесеността си. Усмихна се и седна до нея на канапето.
— Хайде — подкани я той. — Кажи ми какво има.
— Не знам дали да ти кажа това, Антъни.
— Хайде, мила, не се дръж като героиня на третокласен любовен роман, която още от първата глава не иска да каже нещо важно, единствено, за да разпали въображението на героя и книгата да може да продължи още петстотин страници.
Тя се усмихна леко.
— Искам да ти кажа, Антъни, но не знам какво ще си помислиш… Не знам дали ще повярваш…
Той вдигна ръка и започна един по един да свива пръсти:
— Едно. Незаконно дете. Две. Шантажиращ любовник. Три…
Тя го прекъсна:
— Разбира се, че не! Няма нищо такова!
— О, какво облекчение е това! — въздъхна Антъни.
— Хайде, глупаче, кажи ми!
Лицето на Айрис помръкна отново.
— Няма нищо смешно… То е… свързано с онази вечер…
— Да? — гласът му отново стана сериозен.
— Тази сутрин ти беше на предварителното следствие и трябва да си чул…
Тя млъкна.
— Чух много малко — каза Антъни. — Полицейският лекар обясни съвсем професионално какво представлява цианкалия по-принцип и какъв ефект е имал върху Джордж в частност. Изслушаха и полицейските сведения, но ги даде не инспектор Кемп, а онзи с тънките мустачки, който първи дойде в „Люксембург“ онази вечер. Тялото беше идентифицирано от секретарката на Джордж. След това всичко се отложи за след седмица.
— Имам предвид същия инспектор — каза Айрис.
— Той спомена, че под масата е намерил книжно пликче, по което е имало остатъци от цианкалий.
Антъни я погледна с интерес.
— Да. Очевидно този, който е пуснал отровата в чашата на Джордж, след това е хвърлил пакетчето под масата. Много е просто. Никой не би рискувал да го намерят у него. Или нея.
За негова изненада Айрис започна силно да трепери.
— Не, Антъни! Не. Изобщо не стана така!
— Какво искаш да кажеш, скъпа? Забелязала си нещо важно?
Айрис отговори:
— Аз пуснах пакетчето под масата!
Той я изгледа изумен.
— Антъни, спомняш ли си как Джордж отпи от чашата си и после падна?
Той кимна.
— Беше ужасно… като някакъв кошмар. Стана, когато атмосферата започна да се разведрява. Искам да кажа, след като запалиха осветлението, сякаш нещо се свлече от раменете ми… Почувствах такова облекчение… Защото именно тогава, спомни си, умря Розмари и някак си, не знам защо, имах чувството че всичко това ще се повтори… Имах чувството, че тя е там… мъртва на масата…
— Мила…
— Знам, знам. Било е от нерви. Но както и да е… ние седяхме, а не се беше случило нищо лошо, и изведнъж ми се стори, че с всичко това вече е свършено и че мога… не знам как да го обясня… да започна отначало… Танцувах с Джордж и наистина се чувствах добре. После се върнахме при масата. Той заговори за Розмари и вдигна тост за нея, след това умря и кошмарът започна отначало… Бях като парализирана. Цялата треперех. Ти се приближи, за да го погледнеш, аз се отдръпнах назад, дойдоха келнерите и някой извика за лекар. През цялото време стоях като вкаменена. Тогава изведнъж на гърлото ми застана буца и се разплаках. След това бръкнах в чантата си, за да извадя кърпа. Започнах да ровя в нея, защото не можех да виждам както трябва от сълзите… Най-накрая успях да извадя кърпата си, но в нея беше увито нещо… Сгънато пакетче от твърда бяла хартия, като тези, в които аптекарите слагат разни прахчета. Само че, Антъни, това пакетче въобще не беше вътре, когато тръгнах от къщи. Нямаше нищо такова! Сама сложих всичко в чантата си. Преди това тя беше съвсем празна! Червилото, пудрата, гребена с калъфката, няколко шилинга, това беше всичко. Някой го е сложил след това, сигурна съм. И си спомних как в чантата на Розмари, след смъртта й, намериха също такова пликче и в него имаше отрова. Уплаших се, Антъни. Ужасно се уплаших! Пръстите ми изтръпнаха и го изпуснах под масата. Оставих го там и не казах нищо. Много ме беше страх! Някой е искал да излезе, че аз съм убила Джордж! Но аз не съм го направила!
Антъни подсвирна.
— И никой не те видя?
Айрис се поколеба.
— Не съм сигурна — каза тя замислено. — Може би Рут гледаше към мен. Но изглеждаше толкова вцепенена, че не знам дали изобщо е видяла нещо.
Антъни подсвирна още веднъж.
— Това — отбеляза той — е голяма каша.
Айрис каза:
— И става все по-лошо и по-лошо. Толкова се боях да не разберат!
— Чудя се защо по хартията не е имало отпечатъци от пръстите ти. Това е първото нещо, което са изследвали.