— Сигурно, защото го държах през кърпата.
Антъни кимна.
— Да, тук си имала късмет.
— Но, кой може да го е сложил в чантата ми? Тя беше у мен през цялата вечер!
— Това не е толкова трудно, колкото си мислиш. И не е била у теб през цялата вечер. Когато след програмата отиде да танцуваш, си я оставила на масата. Някой може да го е направил тогава. Другата възможност са жените. Можеш ли да ми опишеш как се държат жените в дамската тоалетна? Няма как да знам такова нещо. Една до друга ли стоите, за да си приказвате, или всяка застава пред отделно огледало?
Айрис се замисли.
— Застанахме пред едно огледало и оставихме чантите си на масичката отдолу. Гледахме се в огледалото, знаеш как става.
— Не, не знам, но продължавай.
— Рут си напудри носа, а Сандра си пооправи косата, сложи си фиба. Аз си свалих шапката и забелязах, че съм си изцапала ръката… така че, отидох до умивалника, за да се измия.
— И остави чантата си пред огледалото?
— Да. Измих си ръцете. Струва ми се, че Рут още оправяше лицето си, а Сандра отиде, за да даде палтото си на гардеробиерката. След това се върна пак до огледалото, а Рут дойде да се измие. Аз отидох до Сандра и само поставих в ред косата си.
— Значи и двете са имали възможност да пуснат нещо в чантата ти?
— Така е, но не мога да допусна, че Рут или Сандра биха могли да направят такова нещо.
— Ти не познаваш хората, скъпа. Сандра е готическо същество. Ако живееше в средните векове, би горила враговете си на кладата. А от Рут би излязла невероятна отровителка.
— Ако го е направила Рут, защо не каза че ме е видяла като изпуснах пакетчето.
— Тук си права. Ако тя е сложила отровата в чантата ти, би направила всичко възможно, за да се разбере, че е била у теб. Така че, може и да не е Рут. Всъщност, струва ми се, че е най-вероятно да е бил келнерът. Келнерът, келнерът! Ако само беше непознат келнер, странен келнер, келнер, нает само за тази вечер… Вместо това имаме Джузепе и Пиер, а те просто не се вписват в мозайката…
Айрис въздъхна.
— Радвам се, че ти казах. Никой друг няма да научи, нали? Ще знаем само ти и аз?
Антъни я погледна доста смутено.
— Няма да е толкова просто, Айрис. Всъщност, сега смятам да се качим на едно такси и да отидем при стария Кемп. Не можем да крием такова нещо.
— Антъни, но те ще си помислят, че аз съм убила Джордж.
— Може би да, може би не. Но съвсем сигурно ще си го помислят, ако сега не им кажеш нищо и по-късно научат какво е станало от друго място. Обясненията ти тогава ще звучат доста наивно. Ако им кажеш доброволно сега, има по-голяма вероятност да ти повярват.
— Моля те, Антъни!
— Слушай, Айрис. Разбирам много добре в какво положение си. Но има и нещо, наречено истина. Не можеш да се грижиш единствено за собствената си кожа, когато става дума за справедливост и правосъдие.
— О, Антъни, наистина ли трябва да си толкова добродетелен?
— Това — отвърна Антъни — беше много остроумна реплика. Но във всички случаи отиваме при Кемп. Още сега.
Тя тръгна, неохотно към вестибюла. Палтото й беше захвърлено на един стол и той го вдигна, за да й помогне да се облече.
В очите й имаше и страх, и непокорство, но Антъни беше неумолим. Той каза:
— Ще вземем такси в края на площада.
Когато тръгнаха към стълбището, някой натисна звънеца на пътната врата.
— Съвсем забравих! — възкликна Айрис. — Това е Рут. Трябваше да дойде след работа, за да уговорим подробностите около погребението. Ще бъде вдругиден. Реших, че ще се разберем по-добре, ако леля Люсила я няма. Тя толкова обърква всичко!
Антъни пристъпи напред и отвори вратата, изпреварвайки прислужницата, която изтича от сутерена нагоре по стълбата.
— Всичко е наред, Еванс — каза Айрис и момичето отново се прибра.
Рут имаше уморен вид и косата й беше разрошена. Носеше голямо дипломатическо куфарче.
— Съжалявам, че закъснях, но днес в метрото имаше ужасно много хора. Трябваше да изчакам три препълнени автобуса, а не се появи никакво такси.
„На деловата Рут никак не подхожда да се оправдава — помисли си Антъни. — Още един признак, че смъртта на Джордж е повлияла на почти нечовешките й качества.“
— Няма да мога да дойда с теб, Антъни. С Рут ще трябва да се уговорим за погребението — примоли се Айрис.
— Боя се, че другото е по-важно — отговори Антъни непреклонно. — Ужасно съжалявам, мис Лесинг, че се налага да измъкна Айрис по този начин, но наистина става дума за нещо важно.
— Няма нищо, мистър Браун — отвърна Рут веднага. — Подробностите мога да уточня и с мисиз Дрейк, когато се върне.