Рут се усмихна бегло и добави:
— С нея се справям много добре.
— Сигурен съм — каза Антъни с възхищение, — че можете да се справите с всеки, мис Лесинг.
— Айрис, ако имаш някакви специални изисквания, можеш да ми ги кажеш и сега.
— Не, няма нищо специално. Предложих да обмислим това само двете, защото леля Люсила променя решенията си на всеки две минути. Реших, че ще ти дойде прекалено много. Имаш толкова работа! Все едно ми е какво ще е погребението. Леля Люсила обича погребенията, но аз ги мразя! Хората наистина трябва да се погребват, но не виждам защо около това трябва да се вдига толкова много шум. За самите мъртъвци няма никакво значение. Те вече са се отървали от всичко и никога няма да се върнат.
Рут не отговори и Айрис повтори със странна настойчивост:
— Мъртвите никога няма да се върнат…
— Хайде — каза Антъни и я издърпа през отворената врата.
През площада мина свободно такси, Антъни го спря и помогна на Айрис да се качи.
— Отговори ми, Айрис — попита той след като каза на шофьора да кара към Скотланд Ярд, — кой ти се струваше, че е край теб, когато реши, че е необходимо да повториш онова за мъртвите? Джордж или Розмари?
— Никой! Абсолютно никой! Мразя погребенията, това е всичко. Казах ти!
Антъни въздъхна.
— Сигурно — каза той — съм се побъркал.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Край малката мраморна маса седяха трима мъже.
Полковник Рейс и старши инспектор Кемп пиеха тъмнокафяв, богат на танин чай, а пред Антъни имаше чаша, пълна с това, което в английските кафенета смятат за „хубаво кафе“. Идеята не беше негова, но той трябваше да я изтърпи, за да бъде допуснат да участва на равна нога в разговора на другите двама. Инспектор Кемп с много усилия беше успял да установи самоличността му и в края на краищата, се беше съгласил да го приеме за колега.
— Ако питате мен — каза инспекторът, като пусна няколко бучки захар в черната течност пред себе си и започна да я разбърква, — този случай никога няма да стигне до съда. Никога няма да намерим нужните доказателства.
— Мислиш ли? — попита Рейс.
Кемп поклати глава и с одобрение отпи от чая си.
— Единствената надежда беше да установим, че някой от тези петимата е купувал или е притежавал цианкалий. Навсякъде ударих на камък. Това е едно от онези престъпления, които знаеш кой е извършил, но не можеш да докажеш нищо.
— Значи знаете кой го е извършил? — Антъни го погледна с интерес.
— Е, дълбоко съм убеден, че е лейди Александра Фарадей.
— Значи смятате така. А защо?
— Ще ви кажа защо. Според мен тя е болезнено ревнива натура. И властна. Като онази кралица… Елеонор или нещо подобно, която успяла да намери красивата Розамунд и й предложила да избира — кама или чаша с отрова.
— Само че, в този случай — вметна Антъни, — Розмари не е имала никакъв избор.
Старши инспектор Кемп продължи:
— Някой пуска мухата на Джордж Бартън. Той става подозрителен… и мога да твърдя, че подозренията му са били съвсем конкретни. Иначе никога не би стигнал дотам, да купува къща в провинцията, само и само, за да е близо до семейство Фарадей. Вероятно, те от своя страна съвсем ясно са разбрали какви са били намеренията му… след като толкова е настоявал да дойдат в ресторанта… Сандра Фарадей не е от онези, които изчакват, за да видят какво ще стане. Тя е властна и дейна… И го премахва. Това дотук, казвате вие, е само теория и се основава само върху някои особености на характера й. Но аз мисля, че единственият човек, който би могъл да пусне отрова в чашата на Джордж Бартън малко преди той да пие от нея, е дамата седяща вдясно от него.
— Но никой не я е видял да го прави — възрази Антъни.
— Така е. Биха могли и да забележат, но не са. Тя, ако щете, е доста сръчна.
— Истинска магьосница.
Рейс се прокашля. Той извади лулата си и започна да я пълни.
— Една малка подробност. Дори лейди Александра да е властна, ревнива и напълно посветила се на мъжа си, дори и да не би се поколебала да убие, смятате ли, че е способна да пусне пликчето от отровата в чантата на едно невинно момиче? Напълно невинно момиче, което не й е навредило никога с нищо. Така ли постъпват хората от рода Кидърминстър?
Инспектор Кемп се размърда смутено и се загледа в чашата си.
— Жените не винаги играят почтено — каза той. — Ако това ви безпокои.
— Истината е — отвърна Рейс и се усмихна, — че по-често играят почтено. Но се радвам да видя, че се притесни, приятелю.
Кемп се спаси от дилемата, като се обърна по бащински снизходително към Антъни.
— Между другото, мистър Браун, все още ви наричам така, не се сърдете, искам да знаете, че съм ви много признателен за бързината, с която убедихте мис Марл да дойде при нас тази вечер и да ни разкаже за случилото се.