Рейс гледаше Антъни с недоумение. Взе чашата си и пресуши останалата в нея течност.
— Дявол да го вземе! — изруга той ядосано. — Тук има захар!
Вдигна очи и видя как по лицето на Антъни се разлива усмивка.
— Ей! — извика Кемп, когато отпи от своята чаша. — Какво по дяволите е това?
— Кафе — отвърна Антъни. — И предполагам, че няма да ви хареса. Във всеки случай, на мен ми се стори отвратително.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
Антъни с удоволствие видя как в очите на двамата му събеседници проблясва разбиране.
Задоволството му обаче не трая дълго, защото се сети нещо друго и мисълта сякаш му нанесе физически удар.
— Боже мили! — извика той силно. — Онази кола! Скочи веднага.
— Какъв глупак съм бил! Пълен идиот! Тя ми каза, че една кола едва не я е блъснала, а аз не й обърнах внимание! Идвайте, бързо!
— Когато си тръгваше от Скотланд Ярд, тя твърдеше, че ще си отиде направо вкъщи — обади се Кемп.
— Разбира се! Но защо не останах с нея!
— Кой е у тях сега? — попита полковник Рейс.
— Рут Лесинг. Чакаше да се върне Люсила Дрейк. Може би още обсъждат погребението!
— И всичко останало под слънцето, доколкото познавам мисиз Дрейк — вметна Рейс и попита веднага:
— Айрис Марл има ли други роднини?
— Не ми е известно да има.
— Мисля, че виждам накъде биеш. Но дали физически е възможно?
— Според мен да. Само си помисли колко много неща са били приети за чиста монета само защото един-единствен човек ги е твърдял!
Кемп плати сметката и тримата излязоха забързано.
— Сигурни ли сте, че опасността е сериозна? — попита той в движение. — За мис Айрис Марл се безпокоите, нали?
— Да, мисля че е сериозна.
Антъни изруга под носа си и спря такси. Тримата се качиха и казаха на шофьора да кара към площад „Елвастън“, колкото се може по-бързо.
— Горе-долу разбрах за какво става дума — обади се след малко Кемп. — Двамата Фарадей отпадат автоматически.
— Да.
— Слава богу. Но втори опит… толкова скоро?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — обясни Рейс. — За да нямаме време да се насочим по вярната следа. Трети път — или всичко или нищо, това е идеята, предполагам.
След това добави:
— Айрис Марл заяви пред мен и мисиз Дрейк, че смята да се омъжи за теб веднага щом поискаш, Антъни.
Разговорът им често беше прекъсван, защото шофьорът бе приел молбата им да кара бързо съвсем буквално и сега вземаше завоите, и пресичаше пълните с автомобили улици, прекалено ентусиазирано.
Най-накрая таксито стигна до площад „Елвастън“ и спря пред къщата със страхотен вой на спирачки.
Площадът никога не бе изглеждал по-спокоен.
Антъни, който с усилие възстанови обикновеното си самообладание, промърмори:
— Точно като на кино. Кара те да се чувстваш глупак.
Но докато Рейс плащаше на шофьора, а Кемп се качваше по стъпалата, той вече натискаше звънеца. Отвори прислужницата.
— Върна ли се мис Айрис? — попита Антъни нетърпеливо.
Еванс изглеждаше малко изненадана.
— О, да, сър. Върна се преди половин час.
Антъни въздъхна облекчено. Всичко в къщата изглеждаше толкова нормално и спокойно, че той се засрами от страховете си.
— Къде е тя?
— Предполагам, че е във всекидневната с мисиз Дрейк.
Антъни кимна и хукна нагоре по стълбите. Кемп и Рейс го последваха.
Във всекидневната, много уютна с мекото си осветление, завариха мисиз Дрейк да тършува из бюрото, погълната от заниманието си подобно на ловджийско куче, надушило следа.
— Боже, Боже! — мърмореше тя на себе си. — Къде ли мушнах писмото на мисиз Маршъм? Я да видя и тук…
— Къде е Айрис? — попита Антъни рязко.
Люсила се обърна и го изгледа.
— Айрис? Тя… извинете! — Люсила Дрейк се изправи. — А мога ли да попитам, кой сте вие?
Рейс излезе напред и лицето й се проясни. Все още не беше видяла инспектор Кемп, който влезе последен.
— О, скъпи полковник Рейс, колко мило, че идвате! Но ми се ще да бяхте дошли малко по-рано… Бих искала да се консултирам с вас за погребението… Съветите на мъжете са толкова ценни…, а аз се чувствах тъй разтревожена, както казах и на мис Лесинг, че дори не можех да мисля като хората… И трябва да кажа, че за първи път тя беше наистина много мила и ми предложи да направи всичко и да свали този товар от раменете ми… само че… тя тук има донякъде право… смята, че аз съм човекът, който най-добре знае кои са били любимите химни на Джордж. Не че наистина знам, защото се боя, че Джордж не ходеше често на църква, но естествено, като жена на свещеник… като вдовица, искам да кажа… мога да преценя кои са най-подходящи…