Рейс се възползва от моментната пауза, за да попита:
— Къде е мис Марл?
— Айрис? Дойде си преди известно време. Каза, че я боли глава и се качи веднага в стаята си. Младите момичета, струва ми се, в наше време никак не са издръжливи… не ядат достатъчно спанак… и според мен тя ужасно мрази да говори за погребения, но нали все някой трябва да се грижи и за тези неща… на човек му се иска да е сигурен, че всичко ще бъде както трябва и че на мъртвия ще се засвидетелствува дължимата почит… никога не съм смятала моторните катафалки за особено достойни… не са като старите, с конете, с дългите им черни опашки…, но, разбира се, аз се съгласих и Рут, нарекох я Рут, а не мис Лесинг… справих се чудесно… можеше спокойно да остави всичко да свършим ние…
— Мис Лесинг отиде ли си? — попита Кемп.
— Да, ние уговорихме всичко и мис Лесинг си тръгна преди десетина минути. Взе със себе си обявите за вестниците… Без цветя, при тези обстоятелства, и службата в…
Докато водопадът от думи продължаваше, Антъни се измъкна заднешком от стаята. Беше вече навън, когато Люсила прекъсна разказа си, за да попита:
— Кой беше този млад човек, който дойде с вас? В началото не разбрах, че вие сте го довели. Помислих, че е някой от онези ужасни репортери. Толкова проблеми сме си имали с тях…
Антъни тичаше нагоре по стълбите. Чу стъпки след себе си и се усмихна, когато видя инспектор Кемп.
— И вие ли дезертирахте? Горкият Рейс!
— Той се справя с подобни неща отлично — измърмори Кемп. — Мен не ме бива по тази част.
Бяха на втория етаж, когато Антъни чу, че някой слиза по стълбите от третия. Дръпна Кемп в банята, намираща се недалеч в коридора.
Стъпките продължиха надолу.
Антъни излезе и изтича нагоре. Знаеше, че стаята на Айрис е в дъното. Почука леко на вратата.
— Айрис?
Не последва отговор и той почука отново. След това натисна дръжката. Вратата беше заключена. Започна да удря с всички сили и да вика:
— Айрис! Айрис!
След секунда погледна към краката си и видя, че е стъпил върху едно старомодно килимче, от онези, които се слагат пред вратите, за да не спират течението. То беше избутано плътно напред. Антъни го изрита встрани. Отворът под вратата беше доста голям. Антъни реши, че някога под нея е имало килим, а не само голи дъски. Наведе се към ключалката, но не успя да види нищо. Изведнъж обаче подсмръкна. После легна на пода и прилепи нос до процепа под вратата.
— Кемп! — изкрещя той.
От старшия инспектор нямаше и следа. Антъни извика отново.
Вместо Кемп, нагоре по стълбите изтича полковник Рейс. Антъни не го остави да каже каквото и да било:
— Газ! Вътре мирише на газ! Трябва да разбием вратата!
Рейс имаше здрава физика и двамата с Антъни се справиха с препятствието бързо. С трясък бравата се счупи и вратата се отвори.
Отдръпнаха се за миг назад и Рейс извика:
— Тя е там до печката. Аз ще изтичам и ще счупя прозорците, а ти я изнеси навън.
Айрис Марл лежеше до газовата отоплителна печка — носът и устата й бяха точно срещу отворената дюза. След минута, кашлящи и задъхани, Антъни и Рейс я изнесоха от стаята и я сложиха да легне на стълбищната площадка, като отвориха прозореца, за да става течение.
— Аз ще се занимавам с нея — разпореди се Рейс.
— Ти повикай лекар веднага.
Антъни хукна надолу по стълбите.
— Не се тревожи — извика полковникът след него.
— Ще се оправи. Дойдохме навреме.
Във вестибюла Антъни заговори по телефона, прекъсван от възклицанията на Люсила Дрейк.
Най-накрая постави слушалката и въздъхна с облекчение:
— Заварих го у дома. Живее в другия край на площада и ще дойде след минута-две.
— … но аз трябва да знам какво се е случило? Айрис ли е болна?
Това беше поредният вой на Люсила.
— Намерихме я в стаята й, заключена отвътре. Лежеше върху газовата печка, а газта беше пусната.
— Айрис! — мисиз Дрейк нададе пронизителен писък. — Айрис се е самоубила! Не мога да повярвам! Няма да повярвам!
На лицето на Антъни се появи някакво подобие на предишната му усмивка.
— Няма нужда да вярвате — каза той. — Това не е истина.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
— Тони, моля те разкажи ми всичко.
Айрис лежеше на едно канапе, а през прозорците на „Литъл Прайърз“, храброто ноемврийско слънце показваше на какво е способно.
Антъни погледна към полковник Рейс, който се бе облегнал на перваза и му се усмихна подкупващо.
— Айрис, нямам нищо против да призная, че очаквах този момент с нетърпение. Ако не обясня на някого колко умен се показах, просто ще се пръсна по шевовете. Няма да проявявам излишна скромност. Възнамерявам да надувам гордо тромпета си и да правя паузи, само колкото да възкликнеш: „О, Антъни! Колко си умен!“ или „Тони! Колко прекрасно“, или някоя друга фраза с подобен смисъл. Хм. Е, представлението започва. Внимание.