В началото нещата изглеждаха съвсем прости. Искам да кажа, на пръв поглед всичко беше като поредица причини и следствия. Смъртта на Розмари, на времето обявена за самоубийство, се оказва, че не е била самоубийство. Джордж започва да подозира нещо, опитва се да разбере какво е станало, по всяка вероятност достига близо до истината и преди да успее да разобличи убиеца, на свой ред бива убит. Дотук нещата изглеждат много логични.
Само че, почти веднага, се натъкнахме на някои противоречия. Ето какви: Джордж няма как да бъде отровен. Но Джордж е отровен. Никой не е докосвал чашата на Джордж, но някой е сложил в нея отрова.
Всъщност, не бях обърнал внимание на един много важен факт. Значението на предлога „на“. Ухото на Джордж без съмнение е негово ухо, защото се намира на главата му и не може да бъде отстранено без хирургическа операция. Но под „часовника на Джордж“, се разбира само часовника, който той носи на ръката си в момента — може да е негов собствен, а може и да го е взел назаем. Когато стана дума за „чашата на Джордж“, осъзнах, че всъщност значението на това словосъчетание е твърде неопределено. И наистина, под „чашата на Джордж“ се разбира тази, която той използва в момента, а тя по нищо не се отличава от много други чаши със същата форма и същите шарки.
За да се убедя, че съм прав, направих един експеримент. Рейс пиеше чай без захар, Кемп — чай със захар, а аз — отвратително кафе. И трите течности бяха с почти еднакъв цвят. Седяхме на малка кръгла мраморна маса, поставена сред няколко други, съвсем същите кръгли мраморни маси. Под претекст, че ми е хрумнало нещо, аз накарах двамата господа да станат от местата си и да дойдат с мен до преддверието, като бутнах столовете настрана и без Кемп да забележи, успях да преместя лулата му до моята чаша, в съвсем същото положение. Веднага щом излязохме, аз се извиних и се върнахме обратно. Кемп вървеше малко напред. Той седна на стола срещу чашата, до която беше оставена лулата му, Рейс — вдясно от него, както преди, а аз — отляво. Но забележи — за ситуацията могат да се кажат две неща: „В чашата на Кемп има чай със захар“. И: „В чашата на Кемп има кафе“. Очевидно това са две противоречащи си твърдения, които не могат едновременно да бъдат верни… Но на пръв поглед излиза, че са! Просто фразата „чашата на Кемп“ води до заблуждения. Когато е тръгнал чашата му е била една, а когато се е върнал — друга.
Точно това, Айрис, се е случило и в „Люксембург“ онази вечер. След програмата, когато всички отидохме да танцуваме, ти си съборила чантата си на пода. Вдига я някакъв келнер — не келнерът, обслужващ нашата маса, който знае къде седиш, а някакъв друг келнер — угрижен и забързан хлапак, на когото всеки се кара и който тича насам-натам със сосове и други подобни. Той минава оттам, навежда се бързо, вдига чантата и я поставя на масата до някаква чиния — всъщност до чинията вляво от тази, срещу която си седяла първоначално. Двамата с Джордж сте се върнали първи и ти без да се замисляш си седнала на мястото отбелязано от чантата ти — точно както Кемп седна на стола, пред който беше лулата му. Джордж сяда вдясно от теб и мисли, че е на своето място. Когато предложи тоста за Розмари, той е смятал, че държи в ръката си своята чаша, но всъщност е държал твоята. А тя съвсем лесно би могла да бъде отровена по време на програмата без никакви магии. Спомни си, че единственият човек, който не пи веднага след запалването на лампите беше ти, Айрис. Тостът беше за теб!
Сега, когато си мисля, нещата се подреждат съвсем различно. Не Джордж, а ти, Айрис, си била набелязаната жертва. Джордж е бил използван само за улеснение. Как би изглеждала смъртта ти за околния свят, ако планът не се беше провалил? Повторение на празненството отпреди една година и повторение на… самоубийството! Ясно е, биха си казали всички, че в това семейство има склонност към самоубийства. В чантата ти намират пакетче, в което е имало цианкалий! Всичко е ясно! Горката, не е понесла смъртта на сестра си. Много тъжно…, но тези богати момичета понякога са ужасно невротични! Айрис го прекъсна:
— Но защо някой ще иска да ме убива? — извика тя. — Защо? Защо? Защо?
— Заради чудесните парички, с които разполагаш, ангел мой. Пари, пари, пари! След смъртта на Розмари, ти наследи цялото й състояние. Какво би станало, ако и ти умреш… неомъжена? Какво би станало с всичкото това богатство? Отговорът е, че трябва да отиде у най-близката ти роднина — леля ти Люсила Дрейк. Сега трябва да кажа, че от многото разкази за добрата стара дама, не можах да си създам впечатлението, че тя е убиец номер едно. Добре. А няма ли някой друг, който би спечелил от подобно развитие на нещата? Има, разбира се. Виктор Дрейк. Ако Люсила има пари, все едно, че ги има самият той — много лесно би се погрижил за това. Винаги е успявал да прави с майка си, каквото си поиска. И няма никакъв проблем да си представим именно Виктор Дрейк като убиец номер едно. От самото начало се споменава името му. Той винаги е някъде наоколо, в сянката, небиещ на очи, зъл.