Той я изгледа умолително — напомняше изпълнено с очакване куче.
Тя не искаше да го наскърбява, а и без това Розмари не и беше споменавала абсолютно нищо такова. Поклати глава.
Джордж въздъхна тъжно:
— Е, няма значение.
Един ден неочаквано я попита, кои са били най-добрите приятелки на сестра й. Айрис се замисли.
— Глория Кинг. Мисиз Атуел… Мейзи Атуел. Джийн Реймънд.
— Беше ли близка с тях?
— Не знам доколко.
— Искам да кажа, смяташ ли, че би могла да е споделяла с тях?
— Наистина не знам… Не мисля, че е много вероятно… Какво да е споделяла?
Тя веднага съжали за последния въпрос, но отговорът на Джордж я изненада.
— Споменавала ли е Розмари, че се страхува от някого?
— Да се страхува?! Айрис се втренчи в него.
— Искам да разбера — обясни Джордж, — дали някога е имала врагове.
— Сред жените?
— Не, не това. Имам предвид истински врагове. Имало ли е някой… за когото знаеш… който да й е имал зъб?
Прямият й поглед изглежда го смути. Той почервеня, започна да се запъва:
— Звучи глупаво… знам… Мелодраматично… Но се чудех дали…
Ден или два след това, започна да я пита за семейство Фарадей. Често ли се е срещала с тях? Айрис не беше сигурна.
— Наистина не знам, Джордж.
— Говорила ли ти е за тях?
— Не, не си спомням такова нещо.
— Близки ли бяха?
— Розмари много се интересуваше от политика.
— Да. Това започна, след като се запозна с Фарадей в Швейцария. Преди това пет пари не даваше за никаква политика.
— Така е. Според мен Стивън Фарадей пробуди у нея този интерес. Даваше й да чете брошури и други подобни неща.
Джордж попита:
— А какво мислеше за това Сандра Фарадей?
— За кое?
— За това, че съпругът й дава на Розмари брошури.
Айрис отвърна неловко:
— Не знам.
— Тя е много въздържана жена — каза Джордж. — Изглежда студена като лед, но говорят, че е луда по мъжа си. От тези съпруги, които биха се възмутили, ако мъжете им дружат с други жени.
— Може би е така.
— Как се разбираха Розмари и Сандра Фарадей?
Айрис отговори бавно:
— Не мисля, че са се разбирали. Розмари й се присмиваше. Говореше, че е препарирана политиканка и й напомняла люлеещо се детско конче. (Тя прилича малко на кон, нали?) Казваше, че ако я боднеш с нещо, ще започнат да падат трици.
Джордж изсумтя. След това попита:
— Още ли се виждаш с Антъни Браун?
— Доста често.
Гласът на Айрис беше студен. Но Джордж не повтори предупреждението си. Сега изглеждаше заинтригуван.
— Доста е пътувал, нали? Сигурно е имал интересен живот. Разказвал ли ти е за себе си?
— Малко. Наистина е пътувал много.
— По работа, предполагам?
— Сигурно.
— С какво се занимава?
— Не знам.
— Няма ли нещо общо с фирми, произвеждащи оръжие?
— Не е споменавал.
— Е, не му казвай, че съм питал. Просто от любопитство. Миналата есен доста време беше заедно с Дюзбъри, а той е президент на „Юнайтед армс лими-тед“… Оръжейна компания. Розмари често се виждаше с него, нали?
— Да, така беше.
— Само че, не го познаваше от дълго време. Случайно ли са се срещнали? Водеше я на танци, струва ми се?
— Да.
— Доста се изненадах, когато го покани за рождения си ден. Нямах представа, че й е толкова добър приятел.
Айрис каза тихо:
— Той танцува много хубаво…
— Да, да. Разбира се…
Без да ще, в главата й се появи споменът за онази вечер.
Кръглата маса в „Люксембург“, меките светлини, цветята. Оркестърът и натрапващият се ритъм на музиката. Седмината, насядали около масата — тя, Антъни Браун, Розмари, Стивън Фарадей, Рут Лесинг, Джордж и вдясно на Джордж жената на Стивън Фарадей — лейди Александра Фарадей със светлата си права коса, леко извити нагоре ноздри и ясен надменен глас. Колко весела компания беше това… Весела ли беше всъщност?
И в центъра на всичко Розмари… Не, не… по-добре да не мисли за това. По-добре да си спомни как седеше до Тони — всъщност тогава се запозна с него както трябва. Дотогава той беше само едно име, сянка в гостната, гръб, придружаващ Розмари надолу по стълбата, към чакащото пред входа такси.
Тони…
Тя се стресна и се върна към реалността. Джордж повтори въпроса си:
— Чудно защо замина толкова скоро след това? Къде е бил, знаеш ли?
— О, в Цейлон… или в Индия — отговори тя неуверено.
— Онази нощ не спомена, че се кани да заминава.
— Откъде-накъде ще споменава? — попита Айрис рязко. — Трябва ли, наистина, да говорим за онази нощ?
Лицето му почервеня.
— Извинявай… Не, разбира се, че не трябва. Съжалявам. Между другото, защо не го поканиш на вечеря някой път? С удоволствие ще го видя отново.