Айрис беше във възторг. Джордж идваше на себе си. Поканата беше предадена и съответно приета, но в последната минута се наложи Антъни да замине на север по работа и не успя да дойде.
Един ден, в края на юли, Джордж смути Айрис и Люсила, с новината, че е купил къща в провинцията.
— Купил си къща? — Айрис не вярваше на ушите си. — Но аз мислех, че ще наемем за два месеца онази в Горинг!
— По-добре е да си имаме наша, нали? Ще можем да ходим там през цялата година.
— Къде е? На реката?
— Не съвсем. Всъщност, далече е от нея. В Съсекс. Град Марлингъм. Къщата се нарича „Литъл Прайърз“ — малка, с дванадесет акра земя.
— Искаш да кажеш, че си я купил, без дори да ни я покажеш?!
— Стана случайно. Тъкмо я обявиха за продан. Веднага я купих.
Мисис Дрейк каза:
— Предполагам, че ще трябва да се ремонтира и да се пребоядиса?
Джордж отговори небрежно:
— О, всичко е наред. Рут ще се погрижи за това.
Те приеха споменаването на Рут Лесинг — способната секретарка на Джордж — с почтително мълчание. Рут беше цяла институция — практически се беше превърнала в член на семейството. Елегантна по особен чернобял начин, тя бе самата ефективност, придружена с такт…
Когато Розмари беше жива, много често казваше:
— Хайде да помолим Рут да се погрижи за това. Чудесна е, да оставим на нея.
Умелите ръце на мис Рут Лесинг можеха да преодолеят всяка трудност. Усмихната, приятна и сдържана, тя се справяше с всякакви препятствия. Управляваше офиса на Джордж и, както можеше да се подозира, и самия него. Той я боготвореше и разчиташе на мнението й във всичко. Тя сякаш нямаше собствени нужди, собствени желания.
Въпреки всичко, в този случай Люсила Дрейк беше ядосана.
— Драги Джордж! Колкото и да е способна Рут… е, искам да кажа… жените от едно семейство, обичат сами да определят в какъв цвят да се боядисат стените в стаите им! Трябваше да попитате Айрис. Не говоря за тебе си. Няма нужда да се съобразявате с мен. Но за Айрис е обидно!
Джордж изглеждаше разкаян.
— Но аз… исках да ви изненадам!
Люсила нямаше как да не се усмихне.
— Какво дете си, Джордж!
Айрис се намеси:
— Не държа особено на цветовете. Сигурна съм, че Рут ще се справи отлично. Толкова е умна! А какво ще правим там? Има ли тенис корт?
— Има. На шест мили има и игрище за голф. Къщата е само на четиринадесет мили от морето. И нещо повече — имаме познати съседи. Винаги е по-разумно да отидеш някъде, където имаш познати.
— Какви познати? — попита Айрис рязко. Джордж отбягна погледа й.
— Семейство Фарадей. Те имат къща на около миля и половина, от другата страна на парка.
Айрис се вгледа в него. След миг вече беше абсолютно убедена, че цялата тази сложна работа — покупка и ремонт на къща — е била предприета единствено с цел Джордж да се сближи с Александра и Стивън Фарадей. Те неминуемо щяха да поддържат близки отношения, след като се познават отпреди и живеят в съседни имения. Иначе трябваше да се държат хладно и неприязнено.
Но защо? Защо този настойчив интерес към семейство Фарадей? И защо с такова скъпо средство да се постига една толкова неясна цел?
Дали Джордж подозираше, че Стивън Фарадей и Розмари не са били само приятели? Не беше ли това проява на някаква странна посмъртна ревност? Не, тази мисъл беше прекалено безумна, за да е вярна.
И все пак, какво искаше Джордж от семейство Фарадей? Защо непрекъснато задаваше на нея, Айрис, всичките тези странни въпроси? Не беше ли станал прекалено особен напоследък?
Защо вечер беше толкова смутен и объркан? Люсила считаше, че пие повече портвайн, отколкото трябва. Тя беше способна да повярва в такова нещо!
Не, напоследък Джордж наистина се държеше странно. Изглежда беше обзет от някаква възбуда, прекъсвана от големи периоди на пълна апатия, когато сякаш изпадаше в кома.
По-голямата част от лятото те прекараха в новата къща в провинцията. Беше ужасна! Айрис потрепери. Мразеше я! Беше хубава, добре построена, приятно обзаведена и боядисана (Рут Лесинг не можеше да сгреши) и въпреки, това някак си ужасяващо пуста! Не, те не живееха в нея. Те пребиваваха. Подобно на войници, които временно заемат някакъв наблюдателен пост.
Обикновените летни занимания още повече влошаваха нещата. В края на седмицата идваха гости; играеха тенис; вечеряха със семейство Фарадей. Сандра Фарадей се държеше мило с тях — чудесно отношение към нови съседи, които вече познаваш. Тя ги представи на други местни хора, даваше им съвети за ездитните коне, а към Люсила, като към по-възрастна жена, се държеше приятно почтително.
Но никой не можеше да отгатне какви мисли се крият зад маската на бялото й лице. Беше като сфинкс.