Останах вцепенен — разчитах, че Лойош ще ми каже дали и кога да се задвижа. Докато изчаквах, прецених положението си — в частност острия гаден камък, щръкнал от земята между плешките ми. Разполагах с дебел пласт кожа на дарр между мен и земята и тънък пласт козина на криота между мен и небето.
„Разбойници ли са според теб, Лойош?“
„Разбойниците идват на банди, шефе. Не знам кой е, но е сам“.
„Значи по-вероятно е джерег“.
„Или нещо съвсем друго“.
Чух как Роуца помръдна и улових смътния психичен шепот на Лойош да остане неподвижна. Само за да очертаем основните рамки в случай, че не сме се срещали досега, Роуца е самката на Лойош, което, сигурен съм, трябва да отговори на всички възможни въпроси от ваша страна.
„Приближава се, шефе“.
„Вече имам ли мишена?“
„Не“.
„Някакви предположения?“
„Не. Но не съм притеснен, шефе. Сигурен съм, че ще измислиш някакъв план“.
Влечугите са студенокръвни; чувството за хумор у едно влечуго естествено показва същата характеристика. Това, въпреки че съм упорито преследван от влиятелно и много опасно криминално общество, което иска ни повече, ни по-малко да унищожи душата ми, е може би най-голямото бреме, което си нося.
„Добре — отвърнах, като пренебрегнах сарказма му. — Летиш колкото може по-тихо и по-далече от него, и обикаляш в кръг. Веднага щом видиш…“
Прекъсна ме преднамерено покашляне, последвано от добре познат глас:
— Моля за извинение, че ви безпокоя в такъв час, лорд Талтош, но съм сигурна, че трябва вече да сте буден, и се боя, че ако се приближа, може да направите нещо, за което да съжалявам.
Надигнах се, с приготвения за мятане нож.
— Не е възможно да си ти.
— Но съм аз.
— Не е възпитано да се лъже.
Тя се засмя.
— Нито да се обвинява приятел в лъжа.
— Не може да си…
„Тя е, шефе“.
— Добре — измърморих след дълга пауза. — Ще ми одерат кожата и ще ме хвърлят на норска.
„Вероятно — каза Лойош. — Но няма да е тя“.
Чух я как се приближи още малко. Лойош вече можеше да я види, но аз не виждам толкова добре нощем.
„Не го взимай навътре, шефе. Не всички можем да имаме свястно зрение“.
„Но поне и двете ми очи гледат напред, лешояд такъв“.
— Нещо против да си светна? — попитах.
— Моля ви.
Станах бавно, прибрах ножа и вдигнах торбичката с огнивото и праханта. Запалих свещ и я вдигнах така, че да сме осветени и двамата. Ветрецът за щастие беше лек. Видях я застанала пред мен, много красива и съвсем не на място. Приклекна в учтив реверанс и й отвърнах с изискан поклон.
— Лорд Талтош.
— Лейди Тилдра — отвърнах. — Добре дошли в пущинаците.
Тя се огледа.
— Да. Е, да започвам ли, или може да изчака до съмване?
— Щом е толкова спешно, че да ме проследите в тези затънтени краища посред нощ, нима може да изчака до съмване?
— Може, лорд Талтош. Бързах само за да ви намеря, докато не сте тръгнали, с което търсенето щеше да стане по-трудно. Още веднъж приемете извиненията ми, че ви притесних.
— Няма нищо. Донесохте ли си завивки?
— Аз…
— Знам колко трудно трябва да е това за вас, лейди Тилдра, и нямам търпение да чуя за какво е цялата работа, но повярвайте ми, и за двама ни ще е по-добре, ако ми позволите тази нощ аз да се заема с нещата. Бих предпочел да е така. Моля ви.
— Добре.
— Та взехте ли си завивки?
— Не.
— Някой да ви е проследил?
— Не.
— Все пак — извинете ме — сигурна ли сте?
— Да.
Вгледах се в лицето й. Лейди Тилдра беше разтревожена за нещо. Беше толкова разтревожена за нещо, че бе позволила тревогата да се изпише на лицето й, и нещо трябваше да се е объркало ужасно, за да си позволи съзнателно да ме вдигне от сън. Това беше дори по-стъписващо, отколкото внезапната й поява в горите между Апъртаун и Ридж.
Стъписващо. Да.
Когато човек познава исола като лейди Тилдра, до такава степен свиква с чара, елегантността и изисканите маниери на дома, че забравя за другата им страна. Исолата е една красива бяла птица. Обикновено можеш да видиш тези птици застанали, прелестни и изящни, в блата или по плитки речни брегове. Стоят си така, все едно че единствената причина да съществуват е в това да изглеждат прелестни и изящни. А после исолата стиска в клюна си риба и изобщо не си видял как напада. А после рибата изчезва на една хапка, а исолата пак си стои на един крак и изглежда прелестна и изящна.