— Ами ако вземе, че отвърне?
— Боговете отвръщат ли, когато им се молиш?
— Понякога. Във всеки случай веднъж или два пъти ми е отвръщала. Може да е имало и други случаи, но съм забравил. Такива неща предпочитам да ги забравям. Как да влезем все пак?
— Не знам — каза Тилдра. — Ти би трябвало да знаеш повече от мен. Имал си личен контакт с нея.
— Мда. От което не знам нищо освен… — Вдигнах глава към вратата и ревнах: — Вийра! Аз съм, Влад! Направи си шегичката, вземи я отвори тая проклета врата!
Крилата бавно се люшнаха навътре. Последния път, когато бях тук, се отваряха навън. Или така поне си мисля. Но тоя път се отвориха навътре и се затъркаля бяла мъгла. Мъглата, която миналия път беше в коридора, сега се оказа в стаята.
— Същия ефект го правиш със сух лед — казах на Тилдра.
— Какво е сух лед, Влад?
— Една източняшка тайна, да пазиш нещата студени. Научих я в кръчмата на Валабар.
— Вещерство ли?
— Предполагам.
Тя кимна.
— Ще влизаме ли? Мисля, че ни поканиха.
— Да бе, да. Колко му е — отвърнах и пристъпих в мъглата.
Закрачих напред по-уверено, отколкото се чувствах. Крачих дълго. Разстоянията изглеждат по-големи, когато не виждаш, а помещението и без това си беше доста голямо.
„Стена, шефе“.
Спрях и изругах под нос. После казах:
— Вийра…
Чу се кикот, който сякаш идваше от всички посоки, и мъглата се разнесе и изчезна — не че се дяна някъде, просто оредя и изчезна — процес, който отне някъде около пет секунди. Стоях в другия край на залата; Вийра седеше на стола си или на трона си, или на подиума си, на двайсетина крачки вляво и зад мен. Обърнах се, отидох пред него и докато Тилдра правеше някакви поклони, рекох:
— Защо беше всичко това?
Тя ме погледна иронично-снизходително, ако можете да си представите нещо такова. На трона на подиума (всичко в бяло) изглеждаше още по-висока, отколкото беше в действителност. Беше облякла халат без качулка, общо взето светлочервен, с черна бродерия. Пръстите й бяха дълги и с една става в повече. Косата й този път беше дълга до раменете и вълниста: приглушено кафяво с червени жилки, и много гъста, биеше малко на шанжан. Очите й не че блестяха, но като че ли трябваше да блестят.
Беше моят Бог — дотолкова, доколкото си имах бог, разбира се. Когато бях дете, дядо ми беше говорил за нея, но не ми беше предложил някакви полезни подробности, а баща ми изобщо не бе споменавал за нея, но в детския ми ум беше набито, че човек прави подходящите наблюдения в подходящото време на годината. Нещо повече, нейната власт и присъствие бяха така дълбоко набити в съзнанието ми, че през целия ми живот мислите ми пробягваха към нея в мигове на опасност или в мигове на отчаяние; дори в мигове на голяма радост и триумф съм си помислял за нея, изпращал съм й благодарностите си и надеждите си, че няма да бъда наказан затова, че се радвам на щастието си.
Когато за първи път я срещнах лично, стъписването беше толкова голямо, че не можах да го асимилирам. В други моменти съм усещал присъствието й, но не знаех доколко това чувство не е плод на въображението ми и колко пъти наистина е била с мен. Имаше случаи, както при едно мое преживяване като войник на фронта, когато не можех да си представя как съм оцелял, без тя да има пръст в цялата работа, но тя никога не ми е казвала, че го е направила. Разбира се, не съм и питал.
Да я познавам като нещо реално — в смисъл, като индивид от плът и кръв, с когото съм разговарял — беше нещо, което не можех да примиря с идеята за присъствие, което ме наблюдава; може би ме наблюдаваше в моменти, в които не исках да бъда наблюдаван. Потискал бях реакциите си, само за да изригнат като омраза по-късно, когато тя изсипваше нещастия върху главата ми, или може би позволяваше да ме засипят нещастията, все едно. Оттогава се бях опитвал изобщо да не мисля за нея, но без успех, и ето я сега тука, пред мен, а за да спася приятелите си, трябваше да я унищожа.
— Е? — рекох. — За какво бяха всичките тези игри?
— Странен въпрос — отвърна тя. Бях забравил странното звучене на гласа й: не точно ехо, но все едно че говореха две наведнъж, общо взето в унисон, но понякога губеха синхронизацията. Тя продължи: — Как може да се оплакваш от отношението ми към теб, след като си дошъл да ме убиеш?
— Така си е — съгласих се. — Богиньо, ще ми бъде ли позволено да задам един въпрос?
— Давай, убиецо — каза Богинята демон.
— Всичко това твоя работа ли беше? — И за секунда ми се стори, че Вийра наистина изглежда смаяна. След миг смайването изчезна. Продължих: — Последния път, ако помниш…
— Да, Владимир Талтош, помня. Но не, това не беше мое дело. Не съм го уредила аз, нито го очаквах. Не очаквах да дойдеш тук; не мислех, че ще можеш да го направиш без моята помощ. Кажи ми, как всъщност успя да го направиш? Не мога да повярвам, че стоящата до теб исола го е направила заради теб.