— Чудя се дали нещо малко е достатъчно за мен. И се чудя дали нещо голямо не е твърде голямо.
— Хм. Какво събуди тези мисли, ако мога да попитам, Влад?
— Не знам. Много време ми се струпа на главата, скука, а си спомних и за разговора ни с Вийра.
— Какво по-точно?
— Тя каза, че съм инструмент.
— О! За Богинята има и още нещо.
— Да?
— Понякога, когато ни говори, ние не чуваме едно и също.
— Не разбирам.
— Казано е, че тя говори с думи, които всеки от нас разбира, и че всеки от нас ще я разбере по свой начин.
— Това не е ли вярно за всекиго?
— Може би. Но аз не чух да каза за теб, че си инструмент. Чух… все едно, няма значение какво съм чула.
— Хмм — казах мъдро и не настоях, въпреки че ужасно ми се искаше. — Мисля, че май се приближавам до една от онези точки на взимане на решение, за които спомена.
— Може би. Но подозирам, милорд, че сте взели решението си отдавна и сега само започвате да разбирате важността му.
Оставих всичко това да покръжи из главата ми, след което изръмжах:
— Добре, това повече не мога да го търпя. Трябва да започна да правя нещо.
— Значи се чувстваш по-добре?
Помислих и отвърнах:
— Да. Всъщност да.
— Добре тогава. Аз съм готова. Но не знам какво трябва да правим.
— Не че имам някакъв план. Но ми се струва, че ако не искаме просто да си седим и да чакаме нашите приятели или враговете ни, трябва да огледаме дали не можем да излезем от тази стая.
— Но тогава те ще могат ли да ни намерят? Нашите приятели, искам да кажа.
— Надявам се. — Свих рамене. — Би трябвало да могат да ни достигнат психически, стига да са достатъчно близо.
Станах, тръгнах бавно и внимателно и отидох до другия ъгъл, където лежеше сабята ми — забравена и зарязана. Огледах я. Беше си в ред. Прибрах я в ножницата. После отидох до моргантската кама. Помислих малко, реших, поколебах се, защото решението не ми хареса, накрая насила я вдигнах и я прибрах в канията.
— Не виждам никакви врати — каза Тилдра.
— Много ясно, че няма да видиш. Щеше да е прекалено лесно.
Разкърших крайници, доволен, че съм станал и ходя. Тилдра тръгна до мен. Лойош беше на рамото ми, сабята — на кръста ми, моргантската кама — в канията до нея, Маготрепача беше на китката ми, а останалите ми две ками бяха скрити по мене. Бях готов за всичко, стига да не е много опасно.
Обиколихме голямата, почти празна стая, като оглеждахме стените, пода и тавана. Отне доста време, но нямах нищо против — почти се бях съвзел, макар че общо взето се чувствах доста уморен, а и Лойош непрекъснато ми напомняше да дишам плитко. Освен празните рафтове, разхвърляни сякаш безразборно, нямаше много за гледане. Всичко беше много простовато, плоско, безлико — потискащо.
По едно време се озовахме там, където ни бяха оковали.
— Няма изход — казах.
Тилдра само кимна.
— Което може би отговаря на въпроса дали дженоините използват магия.
— Магия — съгласи се Тилдра. — Или нещо много подобно. Но мисля, че на този въпрос се отговори още при първата им поява.
— Да. Или когато ме нокаутираха. Добре. Сега какво?
— Не знам.
Не каза: „Ти си по плановете“, но имах чувството, че си го помисли. Не се намръщих, но тя сигурно усети, че се мръщя наум.
— Ако се чувствах във форма за заклинание, можеше да пробвам здравината на стената. — Бутнах най-близката стена за демонстрация. — Хм.
— Какво? — Тя също я бутна. — Какво има, Влад? Съвсем като стена си е.
— Да, но ако не е навсякъде така?
— Илюзорни стени?
— Може би. Макар че по-скоро си мислех само за врата, направена да прилича на част от стената.
— Да, това е възможно.
— Ти тръгни натам, аз — насам.
Тя кимна и тръгнахме да обикаляме и да бутаме. И да имаше илюзия, включваше и допир и не поддаваше при бутането.
— Толкова с плана ми — въздъхнах, след като стигнахме, откъдето бяхме започнали.
— Друга идея?
— Сигурна ли си, че не е твой ред?
Тя се усмихна.
„Знаеш ли, шефе, изобщо не е задължително да има врата“.
„Знам, знам. Но това го казват и за цитаделата на магьосниците атира. А ние с теб знаем, че си има“.
„Само защото онова не беше вярно…“
„Знам, Лойош. Сега млъкни и ме остави да помисля“.
Този път се въздържа с шегичките. Започвам да ценя тези малки блага в живота.
Помислих още малко и заявих:
— Добре, като ще го опитваме, да го опитваме.
Тилдра ме погледна въпросително. Пуснах Маготрепача да падне в ръката ми. Усещах, че тя иска да ме попита какво съм намислил, но си замълча и не я осведомих — като ще изглеждам глупаво, поне не бях длъжен да обяснявам защо.