… защото бях изгубил връзка с познайника си и той…
… ми оставиха чувството, че ме гледат, сканират, анализират и най-сетне…
… да го овладея, или поне да действам, или най-малкото да взема решение…
… толкова години, откакто се бях почувствал…
… така пренебрегнат и така допуснат…
… да държа верига от златна светлина, в ума си, ако не другаде, така че в и през щита от вихрещо се злато, което изведнъж…
… на ръба на паниката…
… да спра или да продължа…
… сякаш беше място, а не нещо и можех да…
… но това, като толкова други неща, се проваля само, така че…
… прекъснатата крачка, стъпката, която на свой ред ти позволява да…
… да навлезеш и да преминеш, и да те промени…
… опитах се да не мисля за него, а да повярвам на него и на себе си, и просто да…
… възел от мисъл и резонанс от преживяно, така че успях, или си помислих, че успях, или почти успях да…
… вихрещи се коридори от злато, отвътре и отвън, и отново през тях, и съм…
… и мисля, че стана, защото онова, което беше пред мен, се оказа зад мен, и тук се превърна в там, което беше добре, защото…
… да се свържа отново с познатия ми познайник и…
… най-сетне някаква реалност…
… се върна.
— Добре — казах или си помислих, легнал по очи на студения под. — Или е едното, или е другото.
— Добре ли си, Влад? — Чак след миг осъзнах, че гласът е на Тилдра, а след още малко време разбрах, че въпросът чака отговор. Отговорът ми беше непосилен.
— Влад?
Извърнах глава към нея. Гледаше ме отгоре, с невъзможно високата си фигура, и се надявах да вижда, че поне донякъде съм в съзнание.
„Добре ли си, шефе?“
„Питай ме нещо по-лесно, да разбера това ще ми трябва време“.
„Къде се дяна?“
„Точно това мислех да те питам и аз“.
Някъде в този момент осъзнах, че всъщност не сме отишли никъде — все още си бяхме в затвора на дженоините.
— Влад? — Беше гласът на Мороулан. Успях да извърна глава и видях, че двамата с Алийра също са си още тук. Значи нищо не се беше променило. Но всичко се беше променило.
Ден от живота ми.
Успях някак да промълвя:
— Колко време?
Собственият ми глас прозвуча в ушите ми по-слаб, отколкото го чувствах.
— Как си? — попита Алийра. Никой ли не можеше да отговори на един проклет от Вийра въпрос?
Понечих дай отвърна нещо рязко, но беше нужно голямо усилие, затова казах само:
— Пресъхнал.
Мороулан поднесе манерка към устните ми и отпих от водата. Адски вкусно. Щях да го попитам откъде я е взел. Вода. Чудесно нещо. Кой да го знае?
— Какво стана, Влад? — попита Мороулан. Да бе. Сякаш аз бях най-подходящият за такъв отговор.
— Колко време изтече? — повторих. Вече ми беше по-лесно да говоря. Отворих очи, без да знам кога съм ги затворил. Алийра и Мороулан бяха точно над мен и ме гледаха. Тилдра не се виждаше. Лойош стоеше на пода до лявото ми ухо. Да си в центъра на такова внимание не беше толкова приятно, колкото може би съм очаквал.
— Доколкото мога да преценя, беше в безсъзнание около девет часа.
— По-скоро десет — каза Алийра.
— Според мен…
Прекъснах го.
— Какво правехме през това време?
— Не успявахме да отворим отново портала — отвърна Алийра и го изгледа накриво.
— Добре. Някой би ли ми помогнал да стана?
Мороулан подаде ръка. Надигнах се с негова помощ, а след малко вече можех да стоя сам. Стаята се завъртя, после се успокои и…
— Какво по…
— Какво има, Влад?
— Къде сме?
Въпросът се посрещна с пълно мълчание. Което значеше, че отговорът нямаше да ми хареса.
— Влад, в същата стая сме, където бяхме през цялото време — каза Алийра.
Да. Това бе едно от нещата, които нямаше да ми харесат.
Тилдра вече също ме гледаше.
— Какво има? — повтори Мороулан.
Поех си дълбоко дъх и бавно издишах. Откъде да започна?
— В това място има нещо повече, отколкото вижда окото. Или през цялото време сме били заблудени от илюзия, или в момента аз съм заблуден от такава.
Алийра затвори за миг очи и ги отвори.
— Не засичам никаква илюзия.
Свих рамене.
— Навярно би могъл да ни опишеш какво виждаш сега — каза Мороулан.
— Ей там, на пода. Има някаква скала или голям камък. — Отидох до него, но не го докоснах. — Висок е около три стъпки, дълъг е към пет и стъпка и половина широк в най-широката си част, но много неправилен и ръбест. Общо взето е тъмносив, с розови жилки.
Погледнах ги през рамо. Гледаха мен, не камъка.
„Не го виждам, шефе“.
„Не се учудвам“.
— Ей там — продължих, — до стената има няколко големи глинени съда, със зелени и черни геометрични фигури под гърлата. Високи са почти пет стъпки и… — Отидох до тях. — Единият сякаш е пълен с пясък, друг с пепел, този — не знам — прилича на вода, но не бих заложил на това, а последният е с нещо като много малки раковини.