— И малко лук — добави Тилдра.
Докато си смесвах правилните пропорции в кафето, Тилдра каза:
— Всъщност как приготвяте клавата?
— Не знаеш ли?
Усмихна ми се.
— Мога да я поднеса с най-подходящото, но никога не ми се е налагало да се уча как се вари.
— Пресоваш кафе през филтър от яйчени черупки, дървени стърготини и зрънца ванилия, после го загряваш отново почти до кипване, после го прецеждаш през плат, да се махнат мазнините от второто нагряване.
— Дървени стърготини?
— Хикорията върши работа, също фегра, череша и крокра. Точно дървото, или комбинацията от дървета прави всяка версия уникална. Е, и колко ванилия слагаш. Някои използват и канела, но аз не — канелата си е добре да я добавиш след това. Всеки си има своя рецепта, „При Валабар“ я правят най-добре, но те всичко правят най-добре. Липсва ми това местенце.
— Това ли е всичко, което ти липсва, Влад?
Като се имаше предвид изражението й, прозвуча по-скоро като закачка, отколкото като натрапчив въпрос, затова отвърнах:
— Може би още едно-две неща. И макар да сме затворени между четири стени, все пак това го смятам за пущинак.
Тя се усмихна.
— Разбирам те, Влад.
Отпих от кафето. Вярно, липсваше ми „При Валабар“. Това ханче беше едноетажна постройка, проснала се навътре и много встрани от пътя, с тухлена основа и дървения около прозорците, някога явно била хубава, но дървото вече беше остаряло, надраскано и със следи от гниене. Нямаше тезгях, каквито има винаги в гостилниците в Адриланка, само няколко маси, с чаши и бутилки по тях. Седяхме близо до предната врата; две врати водеха отзад, едната явно към стаите за преспиване, а друга — към кухнята. Когато съм на ново място, винаги си отбелязвам наум входовете и изходите, макар че случаите, в които това ми е вършело някаква работа, не са много. Просто едно от нещата, които правиш, като загряването на мускулите, преди да почнеш да се упражняваш във фехтовка. Веднъж попитах дядо, който ме учеше на фехтовка, как, ако някой ден се натъкна на разбойници, мога да ги навия да изчакат, докато си загрея мускулите. Той само завъртя очи и ме удари по фланга, което парирах, а върхът на сабята му изплющя покрай гарда ми и ми остави гадна синина на ръката под лакътя. Оттогава се стараех да му задавам по-сериозни въпроси.
— Искаш ли да споделиш мислите си, Влад?
— Упражнявала ли си някога саблен камшик с въртене около предпазителя, и да ти оставят синина на ръката?
— Ами, не, не мога да кажа, че съм.
— Значи няма да ме разбереш.
Тя се засмя. Никога не знаеш дали една исола се смее от учтивост. Реших да не се правя повече на забавен в компанията й.
„Колко още според теб ще продължи това, шефе?“
Някъде в този момент си допих кафето и викнах за още. Донесоха го с весело припкане, което показваше, че домакинята е пленена от магията на Тилдра. Никаква изненада. Казах:
— Значи Кийра ти е казала как да ме намериш, Сетра ти е дала местоположението, а Мороулан е позволил да влезеш в кулата му и да използващ един от неговите „Магическо-тайнствено-могъщо-трансцедентално-чародейски прозорци“, за да дойдеш тук. Това, което бих искал да знам, е…
— Не точно — прекъсна ме Тилдра.
— О, така ли?
— Мороулан всъщност не ми разреши да използвам прозореца му.
— Карай нататък.
— Мороулан… в смисъл, аз не го попитах.
— Не си го попитала?
— Не можех. Не знаех… в смисъл, не знам къде е той.
— Разбирам. Започвам да разбирам. Мисля, че започвам да разбирам.
— Може би трябва да започна отначало.
— Съмнително. Но все пак изборът не е лош.
„Почти по протокола, шефе. Браво“.
„Лойош, млъкни!“
— Добре. Значи, в самото начало, светът бил създаден, когато боговете сътворили кълбо от аморфия, което увиснало…
— Не е ли по-добре да оставим шегите на Лойош?
— Но ти си единственият, който може да го чуе.
— Повярвай ми, Тилдра, за теб е благодат, че не можеш.
Усмихна се. Имаше трапчинки. Помъчих се да си спомня колко драгари познавам, които имат трапчинки. Много човеци имаха, но не можех да си спомня много драгари.
— Рано сутринта, преди четири дни — започна тя, — получих писмо от Нейно величество с молба лорд Мороулан да прояви щедрото си гостоприемство към някоя си лейди Морквана от дома Атира, която щяла да пристигне в района по имперски работи.
— Какви имперски работи?
— Важно ли е?
— Може би не, но задаването на въпроси ме кара да се чувствам по-умен.
Тя отново ми показа трапчинките си.
— Всъщност не знам, Влад.
Свих рамене и тя продължи: