— Улавям нещо — промълви Алийра. — Отваря се. — Забелязах ръцете й, които вече стискаха камъка много силно. Пръстите й бяха побелели. Вгледах се за някаква промяна в самия камък, но не забелязах нищо.
— Хайде, Влад — подкани ме Мороулан с онзи тон, когато се мъчи да овладее емоциите си — много често всъщност.
Кимнах, въпреки че не можеше да ме види, и започнах много тихо призивното си заклинание към Вийра. Беше едно от старите, от първите, които бях научил в живота си, и тук няма да го повтарям. Отначало изпълнявах само жестовете, но скоро усетих присъствието на Мороулан и през него, после през това на Алийра, улових посоката, в която — ами, насочих усилията си. Редях стиховете отново и отново, опитвайки се да доловя някакъв отклик или поне да усетя, че продължавам по верния път.
Странни са нещата, които съм правил в главата си. По един или друг начин точно там е цялата магия; това „вътре“ е цялата магия и точно затова е магия — държиш се с това, което е побрано в черепа ти, като с някакъв свят, в който можеш да вървиш, свят, изпълнен с предмети, с които можеш да боравиш; същества, с които можеш да общуваш; гледки, които можеш да наблюдаваш. Тази частица вещерство е като малък планински ручей и стъпалата ти газят и цопат през него. Тази частица чародейство е лост, с който можеш да обърнеш камъни, и ти пъхтиш и се потиш, докато камъкът не се задвижи, и изпитваш задоволство, щом го видиш да се търкаля по склона на някакъв хълм. А призивните слова бяха приказка с Богинята демон, която имаше съвсем бегла и случайна връзка със съществото, което бях срещал и което понякога ми беше помагало, беше ме използвало и ме използваше за цели, които едва можех да си въобразя.
Разговорът беше съвсем едностранен — можеше ли да бъде иначе, след като беше творение на моята същност? Едностранен, и при все това (точно тук е магията), изглежда, бе постигнал нещо, защото докато стоях в онзи свят, чийто въздух едва можеше да се диша, в онази стая, чието съдържание беше почти непонятно, вършех с главата си неща почти неописуеми и усещах връзката със самия себе си на почти непреводим език, ето че пред истинските ми очи се появиха смътни червени и златни искри, породени от нищото, които заблещукаха за миг, преди да добият очертания, очертанията да станат плътни и да се превърнат в самата Богиня, която се появи изправена, висока, с кисела гримаса и каза:
— Е, тук съм. Сега трябва да ми кажете: вие предатели ли сте, или глупаци?
11.
Разногласия с божества
Всякакви отговори ми дойдоха на ума, но успях да ги премълча. Щеше да е по-забавно да оставя Мороулан и Алийра да се оправят с нея.
Богинята се издигаше високо над Мороулан и го гледаше гневно отгоре. Той си беше надянал маска на високомерие и не изглеждаше особено впечатлен от гнева й. Ако беше поза, играеше я добре, а ако не беше, значи притежаваше забележителна самоувереност. Или беше пълен глупак — нещо, което подозирах от години. Или просто беше Господар на дракони, което общо взето е същото. Каза й:
— Вярваш ли, че те са замислили всичко това, Вийра? Че са искали да се появиш тук? Чудесно. И какво? Сетра вярва…
— Сетра — произнесе презрително богинята.
Никога не ми беше хрумвало, че някой би могъл един ден да произнесе „Сетра“ презрително. Това можеше да мине за най-големия шок за деня. Мороулан сви рамене. Алийра каза:
— Извинявай, ако ти създадохме неудобство, майко, но взе да ни омръзва да чакаме тук.
— Въпросът не е в удобството, скъпа. Въпросът е, че им позволихте да ме привлекат на място, където могат да ме унищожат.
— Почти — каза Мороулан. Зяпнах го за секунда; мъчех се да схвана във връзка с какво го каза и реших да не опитвам.
— Аз няма да им позволя — заяви Алийра.
Вийра я изгледа отгоре.
— Няма да им позволиш?
— Точно така.
— Скъпа Алийра…
Тилдра се окашля и моментално привлече вниманието на всички: