— Непредумишлена вреда.
— Да.
— Кълна се в циците на Вийра! — възкликнах, забравил за момент, че и тя, и циците й не са чак толкова далече, — бездушна си като Мороулан.
— Да. Предполагам. Или колкото теб.
— Колкото мен? Аз не съм бездушен. Аз съм душата на състраданието, на разбирането и вежливостта.
— Да — кимна Тилдра и ми показа трапчинките си. — Такъв си. Но само когато е подходящо.
Изкисках се.
— Добре. Убеди ме. Всичко е въпрос на вежливост и аз съм олицетворението на такта. Та да се върнем на въпроса кое е подходящото за нас точно сега?
— Нямам представа — отвърна с усмивка Тилдра. — Предполагам, че в момента приятелите ни обсъждат точно това.
Погледнах към тях: бяха събрали глави и потънали в тих разговор.
— Страхотно. Горя от нетърпение да видя какво ще измислят.
— Не се съмнявам, че ще е забавно — каза Тилдра.
— Забавно. Аха. Това ми е първата грижа, когато трябва да измисля как да се измъкна, щом я закъсам.
Тя не ми отговори. Свих рамене, поклоних й се сдържано и се върнах при другите. Щом се приближих, те млъкнаха и вдигнаха глави, все едно че са ги хванали в нещо.
— Е? Стигнахте ли до окончателното решение на всичките ни физически и духовни проблеми? Спасихте ли света, погрижихте ли се за сигурността на Империята и…
— Мисля, че е достатъчно, малки ми източняко — спря ме богинята и ме изгледа така, че трябваше да поставя под въпрос уверенията на Тилдра. Въздържах се да свия нагло рамене в отговор на въпроса.
„Как мислиш, Лойош? Дали съм самата душа на такта, дискретността, доброто възпитание и вежливостта?“
„А аз да ти приличам на трикрака тиаса?“
„Само проверявах“.
— Решихме — каза Вийра, — че ако дженоините не бъдат достатъчно учтиви да се появят и да ни принудят да действаме, ще ги атакуваме ние.
— И за това беше нужна цялата тази сериозна дискусия?
— Да.
— Аха. Хм. Не знам защо подозирах, че ще стигнете до това. Някакви детайли уточнихте ли вече?
— Не всичко.
— Хубаво. Тоя път как ще нагласите да ме убият?
— Този път може и да успеем — каза Вийра.
— Доста късмет ще ви трябва.
— Опитваме се да се свържем с Некромантката — каза Мороулан. — Надяваме се, че тя…
— Некромантката!?
— Да. Надяваме се…
— Чакай малко. Толкова мощ сте събрали тук — ти, Алийра, богинята, Сетра Лавоуд. Не стига ли? И Некромантката ли трябва да забъркате в това? Какво ще кажете за Императрицата, да ме вземе Вий… такова.
Мороулан изчака да свърша с излиянието си и заговори отново:
— Опитваме се да се свържем с Некромантката. Надяваме се, че тя може да намери дженоините и да измисли начин да се доберем до тях. В момента проблемът ни е да се свържем с Некромантката.
— Ама защо изобщо ви трябва Некромантката? Защо не накарате Алийра да го направи?
— За какво говориш, Влад? — попита тя малко нетърпеливо.
— За Пътедир.
Всички ме зяпнаха.
— Пътедир — повтори Алийра.
— Проклятие! — изруга Мороулан.
— Как не се сетих за това? — каза Вийра.
— Аз как не се сетих за това? — каза Алийра.
— Пътедир — повтори Мороулан.
— Добре, добре, аз съм гений. Вече го измислихме. Можем ли да го почваме каквото там ще се прави?
„Не познавам друг толкова нетърпелив да го убият, шефе“.
„Млъкни, Лойош“.
— Да — каза богинята. — Мисля, че можем „да го почваме“, както се изрази. Алийра, оръжието ти.
Щом тя го извади от ножницата, неволно отстъпих крачка назад, защото забелязах нещо странно.
В краткия си живот толкова пъти съм се оказвал в близост до моргантски оръжия, че не ми се мисли. Същото е в сила и за Велики оръжия. Бях, да не кажа свикнал, но поне запознат с гадното и ужасяващо чувство, предизвиквано от присъствието им — нещо като духовен еквивалент на това да намериш пресечено мляко в каната си, съчетано с усещането, след като се събудиш от сън, в който дзур ти е блокирал изхода на пещера, а наоколо ти пълзят усойници. Но странното беше, че изведнъж осъзнах, че Пътедир е някак по-различен от Чернопрът. Не че усещането изобщо беше приятно, ако ме разбирате, но все едно че долавях някаква индивидуалност, излъчваща се от оръжието. Най-странното може би беше, че изобщо не го бях забелязвал преди, не знам.
По-трудно ми е да кажа в какво точно се изразяваше разликата, освен че Пътедир не изглеждаше, хм, толкова агресивен като Чернопрът. Оръжието на Мороулан предизвикваше у мен усещането, че с най-голямо удоволствие би глътнало душата ми само да се приближа още малко. От оръжието на Алийра имах чувството, че може да ме изяде, без да му мигне окото, ако му дам шанс, но няма и да ме подгони. Също така Чернопрът предизвикваше у мен усещането за женска индивидуалност, докато от Пътедир нямаше ясни признаци за пол. Мечът на Алийра като че ли беше някак си по-търпелив, по-сдържан може би, нямаше го усещането за настървено любопитство. Докато от оръжието на Мороулан долавях чувства, наподобяващи арогантност, сила, жажда да се унищожава. Имаше и други, по-тънки разлики, които не можех точно да определя, но в този момент ги усетих.