— Зная, приятелю — отвърна му с ласкава насмешка Муса, — че ти си потомък на цар Давид и че господ те носи на своята длан над всички житейски бури.
И затова за теб не винаги е необходимо да търсиш съвета на здравия си разсъдък, а можеш да „действуваш“ и да рушиш според желанието на необузданото си сърце точно както ония рицари, които презираш от дъното на душата си. С разума си ти ги виждаш такива, каквито са, ала в делата си се ръководиш от тяхното основно правило: „Никога не се спирай, действувай винаги, по-добре стори грешка, отколкото нищо!“
Пиеха от великолепните вина и Йеуда на свой ред дружески закачи Муса:
Да, мъдрецът трябва да запазва самообладание при всички изненади, които му поднесе животът, и по-скоро да се остави да го убият, отколкото да удари сам. Ти си постъпвал тъй, мога да го засвидетелствувам. И ако не се бях тревожил аз, щеше да бъдеш убит вече поне два-три пъти и нямаше да можеш сега да пиеш тия вина от бреговете на Рона.
И пиха.
— Щастлив съм — каза Муса, — че поне тая вечер си забранил на твоя Ибн Омар да иска от тебе да нахвърлиш на бърза ръка проекта за някой държавен договор или заповедта за отплуването на някой търговски флот. Жалко, че часовете, през които мога да се наслаждавам спокойно на твоето приятелство; са толкова редки. Ти непрекъснато славиш мира, ала сам вкусваш твърде малко от него.
— Ако вкусвах повече — отвърна Йеуда, — тогава за другите той изобщо не би съществувал.
Муса наблюдаваше приятеля си кротко, усмихнато, изпитателно.
— Бързо тичаш ти, приятелю мой Йеуда, и непрестанно тичаш. Страх ме е, че ще избягаш от душата си и тя не ще успее да те настигне. Често те е отвеждало това тичане до целта, но не забравяй, че понякога и дъх не ти е оставал.
А по-късно каза:
— Малцина го проумяват: не ние водим живота, животът води нас. Отдавна вече съм се научил, че съм не ръката, която хвърля зара, а зарът. Ти, страхувам се, никога не ще разбереш това. Но тъкмо за това те обичам и съм твой приятел.
Дълго седяха заедно, ядоха, бъбриха, пиха. Сетне с наслаждение гледаха танцьорките, които Йеуда бе наредил да повикат.
Спомнеше ли си през следните седмици за думите на своя Муса, Йеуда се усмихваше с дружелюбно превъзходство. Всичко се нареждаше тъй, както искаше той. Два огромни транспорта със стоки, които беше поръчал „на късмет“ от Далечния изток, бяха преодолели всички опасности на моретата и войната и се намираха вече в сигурно пристанище. Един труден договор с наместниците на султан Саладин, изгоден за Йеуда и Кастилия, бе подписан в разгара на свещената война. Искрено удивен, Йеуда виждаше как действителността в Толедо оправдава мечтите му, бленувани навремето край полуразрушения водоскок. Гордостта го окръжаваше като светъл, сияещ ореол.
Поръча да му нарисуват герб и замоли краля да го одобри. На този герб беше изобразен менорът, седмосвещеникът от храма на Йехова, а в кръг около него бе написано с еврейски писмени знаци името на Йеуда и неговата длъжност. Нареди да му изготвят печат с тоя негов герб и носеше печата на гърдите си, според обичая на своите предни, мъжете, за които се говори във великата книга.
Саладиновият десятък, плащан от алхамата, бе извънредно висок, висок бе и делът, който се падаше от него на Йеуда. Той не искаше да задържа за себе си тия пари. А евреите от Париж бяха успехи да спасят при прогонването си един свитък от тора, считан за най-древния от съществуващите преписи на Мойсеевото петокнижие, тъй наричаният сефер хиллали. Йеуда откупи свитъка срещу три хиляди златни мараведи; нямаше друг, който бе в състояние да помогне на бежанците с такава огромна сума по толкова благороден начин.
Седеше заедно с Муса пред скъпия, крехък пергаментен свитък, който беше предавал от поколение на поколение словото божие. Жадно и благоговейно оглеждаха чудесната книга, опипваха я предпазливо.
Йеуда бе възнамерявал да предаде пергаментния свитък на алхамата. Ала открай време го беше дразнила невзрачността на толедските синагоги. Той ще изгради подходяща рамка за тая великолепна книга, ще издигне храм, достоен за ценния ръкопис, достоен за народа на Израил и за прадревната Толедска алхама, а и за самия него, за Йеуда Ибн Езра.
Муса го предупреди:
— Няма ли да предизвикаш тъй още повече гнева на архиепископа и на бароните?
В отговор Йеуда само пренебрежително се усмихна.
— Ще изградя достоен храм за бога на Израил — каза той.
Дружелюбно, но може би малко по-сериозно от обикновено, Муса му напомни: