Алфонсо не се отказваше от удоволствието да придружава понякога Рахел в града. Яздеше край нейната носилка, а възгласите „Да живее благородният Алфонсо!“ и „Да живее Красавицата!“ се сливаха.
Тъкмо тия възгласи на народа накараха Рахел да осъзнае, че тя бе барагана на краля, негова наложница. Тя не се срамуваше от това.
Алфансо все повече привикваше с живота в Ла Галиана. Убеден бе, че бог го е взел под своя особена закрила и че въпреки всички криволичения, по които го тласка, в края на краищата провидението ще го отведе до целта.
Не избягваше вече да урежда държавни дела в летния си замък. Повечето от неговите грандове считаха, че им е оказана кралска милост и благоволение, ако ги призовеше в Галиана. Случваше се наистина някои от тях да застане леко недоумяващ пред месузата. Тогава Алфонсо усмихнато обясняваше:
— Това е полезен амулет. Предпазва от зли погледи и не позволява да ме подвеждат.
Но имаше и грандове, които намираха неубедителни предлози и страняха от Галиана. Алфонсо си отбелязваше имената им.
С деловито любезно послание доня Леонор съобщи на краля за посещението на дон Педро и за своето впечатление, че въпреки всички пречки един съюз с Арагон, и следователно походът срещу неверниците, е възможен. Тя на драго сърце щяла сама да отиде в Толедо и да се съветва с краля; но заболяването на инфанта Енрике не и позволявало да се отдели от Бургос. Ето защо молела Алфонсо незабавно да иде при нея.
Кралят веднага разбра, че сега не ще може да отлага повече срещата с доня Леонор. Но се утеши с мисълта, че при уреждането на такива важни държавни дела личните разногласия ще изгубят остротата си, така че срещата му с Леонор не ще бъде толкова мъчителна.
Съобщи на дон Йеуда, че след два дни ще замине за Бургос.
Напоследък той често се виждаше със своя ескривано, някаква странна връзка се беше създала помежду им. Кралят се нуждаеше от хитрата находчивост на своя евреин. Той копнееше да започне свещената си война, ала не искаше да направи грешка с някоя нова привързаност и охотно се вслушваше във възраженията на евреина. А Йеуда познаваше краля по-добре, отколкото самият той себе си. Знаеше, че Алфонсо не може да се откъсне от Галиана и че дълбоко в душата си, съзнателно, прикривайки го дори от самия себе си, е доволен, загдето Йеуда осуетява съюза с Арагон и военния поход. Откак бе постигнал допускането на франкските бежанци, Йеуда бе положителен, че държи Алфонсо здраво в ръцете си и се радваше на своята мощ да вдъхва живот и разум в тоя варварски владетел тъй, както бог бе ги вдъхнал в Адам.
Не се изненада, когато чу за предстоящото заминаване на Алфонсо. Неговият братовчед, дон Йосеф, го беше уведомил за преговорите на кралицата с Арагон. Тази жена беше умна, ала той чувствуваше у себе си сили да се бори с нея и бе подготвил вече насрещните си ходове.
Опасявал се, отвърна той на Алфонсо, че подведена от желанията си, нейно величество кралицата подценява мъчнотиите, които ще донесе един съюз с Арагон. Ето защо нека господарят благоволи да вземе със себе си в Бургос благородния дон Манрике и него самия, така че и те според своите скромни сили да могат да подкрепят старанията на доня Леонор.
Алфонсо бе объркан. За него беше добре дошло отпътува, съпроводен от своите приближени. Ако се явеше в Бургос със съветници и с голяма свита, то срещата му с доня Леонор щеше напълно да изгуби характера си на едно семейно обяснение; а и добре беше да може да съпостави нейните възгледи с мненията на съветниците си. Но как ли ще го приеме Леонор, ако отиде при нея заедно с бащата на своята възлюблена?
— Нима можем да оставим доня Рахел съвсем сама? — запита недодялано той.
Тази загриженост зарадва Йеуда и го накара, да почувствува краля още по-близък.
Доня Рахел, му довери той почтително, би могла да прекара това време в кастильо Ибн Езра. Там щяла да се намира в обществото на мъдрия Муса Ибн Дауд; пък и достопочтеният дон Родриге нямало да откаже да я навестява често.
Доня Леонор посрещна краля с такава приветлива непринуденост, сякаш се бяха разделили едва предишния ден. Той я прегърна и целуна, както изискваше куртоазията. Поздрави и децата си. Погали бледня, малък инфант, съмнявайки се, че детето е болно. Весело и нежно заговори на сдържаната принцеса Беренгария, която очевидно знаеше за живота му в Галиана и не го одобряваше. Тя се държеше гордо и церемонно. Посещението на дон Педро бе разпалило нови надежда у нея, макар да знаеше, че без правата на кастилската корона тя нямаше да бъде желана кралица на Арагон.