Сетне учениците от йешивата, школата за изучаване на Библията и талмуда, а заедно с тях и Бенямин Бар Абба, започнаха, както бе обичайно за тоя ден, да подражават на своите учители и да си задават всевъзможни остроумни въпроси.
Младият дон Бенямин смяташе, че въпреки всичките си заслуги Мардохай и Естер са извършили два гряха. Първо, те не проявили никаква милост.
— На празника Пасха — каза той — ние отливаме от чашата на радостта десет капки вино, за да почетем страданията на нашите врагове. А Мардохай и Естер с необуздано ликува не са избесили Аман и неговите синове и с непомрачено тържество са избили всичките си неприятели.
Останалите бурно възразяваха. Аман бил толкова покварен злодей, че и за най-смирения щяло да бъде истинска радост да изтрие от лицето на земята него и всичките му роднини. Според преданието преди това Мардохай го спасил от смърт, но Аман му отвърнал с черна неблагодарност. Толкова адски зъл бил той, че дори и невинните дървета на земята си оспорвали пред божия престол честта кое от тях да послужи за бесилката му. Но избрано било дървото, от което построили Ноевия ковчег; още при сътворението на света то било определено за тази цел.
Дон Йеуда се запита дали самият той е жесток. Да, жесток бе, и се гордееше с това. Готов бе да пожертвува двадесетте и два кораба от своя флот заради удоволствието да види архиепископа увиснал на клона на някое високо дърво. Готов бе да се откаже от предприятията си в Прованс и във Фландрия, само да можеше да види как бичуват и разкъсват на четири части Кастро, който го беше нарекъл мръсно псе. Такива трябваше да бъдат чувствата на един истински мъж, стига да не бе мъдрец като Муса или пък пророк. Той, Йеуда, не беше и не искаше да бъде нито мъдрец, нито пророк.
Думите на дон Бенямин го изтръгнаха от мислите и от разсъжденията му. Сега той говореше за втория грях на Мардохай, за неговата гордост.
— Вижте го само как се надува, яздейки из града Суза, когато го води Аман! И защо, след като това е било царска заповед, не е прекланял коляно пред Аман? „Законите на страната са ваши закони“ — тъй учат мъдреците. Тъкмо това нежелание на Мардохай да се покори, тъкмо тая негова гордост са навлекли нещастията на евреите. Тъй е писано изрично в книгата. Мардохай е познавал хората, познавал е Аман, знаел е До какви последици ще доведе неговото упорство. Защо не е надвил своята гордост, та да избави народа си от опасности?
Трудно беше за Йеуда да запази невъзмутимия израз на лицето си. Знаеше, самия него считаха за високомерен и едва ли имаше сред гостите му някой, комуто да не е направила впечатление знаменателната прилика между съдбите на Мардохай и Естер и неговата собствена съдба и тая на Рахел. Те без съмнение го сравняваха с Мардохай.
И докато дон Бенямин продължаваше да хули гордостта на Мардохай, горчиво подозрение се зароди в гърдите на Йеуда. Бе му дарена милостта да облагодетелствува евреите в Толедо. Но дали, въпреки всичко, те не гледаха на него все още с очите на раби Товия — с погнуса? Никой не осъждаше Мардохай за това, че беше изпратил приемната си дъщеря в двореца и в ложето на езическия цар. Но Мардохай бе живял преди много стотици години в далечния град Суза. Той, Йеуда, живееше днес и до Галиана нямаше и две мили. Подозрително се вглеждаше той в лицата на своите гости и най-подозрително в това на младия дон Бенямин. Не можеше да го понася; в неговия хладен и разсъдъчен поглед не личеше страхопочитанието, което е право можеше да очаква един Йеуда Ибн Езра.
Но не, у гостите му нямаше недоброжелателни и скрити мисли. Как разпалено опровергаваха те младия Бенямин. И защищавайки Мардохай, защищаваха него, Йеуда. Той със задоволство видя: не го коряха, загдето им беше донесъл благоденствие.
С истински жар взимаха те под своя закрила обичния си Мардохай. Нима ако е бил горд, Мардохай щял да скрие, че е чичо и приемен баща на царицата? И щял ли един горд човек да се върти унизен като просяк пред царския дворец? Та нали сам той бил възпитал и Естер към пълно смирение. Не с лъжлива самоувереност, а с най-дълбоко смирение поела тя своя тежък път към царя, който можел да се окаже и път към смъртта. Нали в преданието се давала буквално молитвата й: „Знаеш, о боже, че не блясъкът на тоя дворец ме привлече. Не, наистина не! Тъй както жената се гнуси от дрехата, носена от нея през дните, когато е нечиста, тъй се гнуся аз от моите великолепни одежди и от короната, която трябва да нося. Откакто съм тук, нямам друга радост освен тебе, господи. И сега ти, господи, боже мой, утешително на всички обременени, помогни ми в моята горест и направи тъй, че да омилостивя тоя езически цар, пред когото изтръпвам като агнец пред вълк.“