Спусна се мрак, забравена бе смъртта на инфанта, потъна в забрава и свещената война. Падна нощ и тая нощ беше изпълнена с блаженство.
Закусваха заедно, също както преди. Но сега той говореше неохотно. Трябваше да и каже, не биваше да отлага повече, всяка отложена минута беше безумна, греховна.
Тя непринудено бъбреше за дребните случки, които бяха станали междувременно. Чичо Муса надълго и нашироко й говорил за сградите в Бургос. Бил казал, че самият той се чувствувал добре в мюсюлманските градове и къщи; но че имало стил и в строгата, възвишена простота на християнските градове и замъци. В тях имало величие.
Това, което Рахел казваше, и начинът, по който го казваше, раздразни Алфонсо. В него се пробуди споменът за Бургос, за болестта на детето и за яростното избухване на доня Леонор; неволно си припомни и първия си разговор с Рахел, когато тя се бе произнесла обидно за неговия замък в Бургос. Отново го обзе злорадата упоритост, с която беше пристигнал; каза грубо и сърдито:
— Твоят чичо Муса явно е проумял една истина. Човек бързо се насища на мюсюлманския разкош. И на мен вече ми омръзна Галиана. След няколко седмици ще бъда на бойното поле. Няма да стъпя вече в Галиана.
Тя го погледна тъй, сякаш не го разбираше. Сетне се строполи по гръб и изгуби свяст. Той седеше на мястото си изумен, неподвижен. Беше се подготвил да отхвърли нейните жалби с груби, сурови думи, да й обясни, че тъй трябва да бъде. Сега изглеждаше в собствените си очи като грубиянин, не като рицар. Бе му се случвало да вижда приятелите си да умират на бойното поле, да прочита над тях „Отче наш“ и да продължи да се сражава; пред тая припаднала жена стоеше безпомощен. Взе я на ръце, започна да я гали, нежно я прегърна, накваси челото й с вода.
Сякаш измина цяла вечност, докато тя разтвори очи. Не можеше да се опомни. Опомни се.
— Извинявай, че съм толкова слаба — каза тя. — Знаех, това не може да продължава вечно, а ми казаха и какво се е случило в Бургос, каза ми го дойката Саад, и трябваше да го зная и да не ти напомням за Бургос. Прости, че това ме подкоси. Но сега съм толкова чувствителна, защото съм бременна.
Той впери поглед в нея, разтворил глуповато уста от слисване. Сетне избухна в гръмогласен, оглушителен, щастлив смях.
— Та това е великолепно! — ликуваше той. — Аз наистина съм син на щастието.
Тичаше наоколо, тропаше с крака, правеше танцови стъпки, взе я в обятията си, необуздано я прегърна.
— Добре, че не съм с доспехи — каза той, — инак съвсем щях да премачкам клетата ти гръд.
И си мислеше: „Отнесох се с тая прекрасна жена грубо и сурово като селяк. И при това още докато говорех, знаех, че лъжа. Та нима мога да напусна нея!“
И каза това и гласно. Държеше я в ръцете си и я успокояваше, говореше задъхано ту на кастилски, ту на арабски, буйно се обвиняваше, бърбореше объркани, безсмислени любовни слова.
Мислеше: „Наистина съм любимец на бога. Той си играе с мен тъй, както баща си играе със своя невръстен син. Дразни ме с престорена злоба само за да ме обсипе след това с толкова по-голяма радост. На времето ми беше нахлузил на врата най-глупавата война — а пък сетне порази стария чичо Раймундес право в сърцето. Отне ми моя малък Енрике — а ето, сега ми дава син от тая жена, която толкова обичам, която единствено обичам. Бях го смятал за наказание, а то излезе милост!“
С мъка се сдържа да не каже на Рахел и това. Такива радостни и горди мисли биваше да се пораждат в главата на краля, но да ги изказва гласно, не биваше дори и един крал.
Спомни СИ обещанието, което бе дал на доня Леонор. То не беше вече в сила. При тия обстоятелства не беше в сила. Това, че сега Рахел щеше да му роди син, означаваше, че господ му е простил и че няма нищо против него.
Мислеше: „Кралят има свой вътрешен глас и трябва да се вслушва само в него. Не е угодно на бога да потеглям още сега на поход, ясно чувствувам, че е тъй. Ще воювам, но трябва да почакам, докато господ сам ми посочи времето.“
Мислеше си: „Да я изоставя! Не, по-добре хилядократно да умра.“
Беше неизмеримо щастлив. Неизмеримо щастлива бе и тя.
И животът в Галиана продължи тъй, както беше вървял в миналото.
Кардинал Грегорио ди Сант Анджело, нарочният папски пратеник, предаде на краля едно собственоръчно писмо от светия отец. Папата напомняше на своя възлюблен син, краля на Кастилия, за решението на Латеранския събор, с което се забраняваше на владетелите от християнския свят да дават власт на евреи над християни, и с бащинска строгост му внушаваше да свали най-сетне от длъжност прословутия Ибн Езра. Ако сатаната, пишеше папата, не сеел постоянно раздори между августейшите владетели на Испания чрез хитрите интриги на техните министри евреи, те отдавна щели да се споразумеят.