Дон Мартин продължаваше да го убеждава:
— „Когато настъпи пролетта, царете тръгват на война.“ Тъй е казано във втората книга на пророк Самуила. Тъй е предопределено. Прочети го пак, скъпи мой братко! Прочети за войните господни и в книгата на съдиите, и в книгите на царете! Не гледан със скръбно лице като Йеремия, а прочети как сам бог участвува във войната и как войната сплотява благочестивите, сплотява държавата и изтребва неверниците. Те, богобоязливите евреи от древността, тръгнали на война, надали бойния си вик и смазали своите врагове. Те имали боен вик: Хедад, сам ти си ми го казвал, Хедад! — колко ясно и хубаво звучи! Но и нашето Deus vult, тъй иска бог, не звучи лошо и ти помага да удряш мъжки в боя. Подхвани го и ти, драги братко! Отърси се от тая печал и възвисявай сърцето си?
И тъй като каноникът упорито продължаваше да мълчи унило, той поверително добави:
— А не забравяй и другите благословии, които ще донесе походът — не забравяй, че той най-сетне ще изтръгне нашият скъп Алфонсо от гнилотата на мира и от смрадното блато.
Ала дон Родриге съвсем не бе уверен в това, както архиепископът. У него все още бе останало леко съмнение дали смъртта на момчето действително бе пробудила краля от неговия греховен сън, мъчеше го смътният страх, че Алфонсо и занапред ще търси някакъв среден път между греха си и своя дълг.
Събра смелост и сурово се зае със своя духовен син.
— Сега, когато потегляш на война, сине и кралю мой — припомни му дон Родриге, — знай едно: не е достатъчно само да удряш мъжествено с меча си; дори и през войната ти ще получиш опрощение за греховете си само ако се разкаеш за тях от все сърце и на дело. Чуй ме, сине мой Алфонсо, и престани да лъжеш, както досега лъжеше себе си и мен, и всички останали. Не ни е съдено да спасим душата на тая жена, сам ти го знаеш. Твоите усилия, изпълнени с толкова обич, не успяха да проникнат до нейното сърце, а и моите слова бог лиши от сила. Не ти е позволено да живееш с нея.
Изтръгни греха от гърдите си. Не тръгвай на война с грях. Бог погуби сина ти, тъй както погуби сина на фараона, който не пожела да изостави греха си. Вслушай се в предупреждението. Раздели се с тая жена. Сега. Веднага.
Алфонсо не прекъсна каноника. Чувствуваше в себе си лекота, чувствуваше се окрилен, злите думи не го разгневиха. Отговори почти весело:
— Трябва да ти кажа нещо, татко и приятелю мой, може би трябваше да ти го кажа по-рано: Рахел е бременна.
Почака думите му да проникнат в съзнанието на каноника, а сетне радостно, доверчиво продължи:
— Да, бог отново ме дари със своята милост. И ако досега не ми даде да спася душата на Рахел, това е бил един от неговите околни пътища — малка, милостива хитрина.
И ликуващо извика:
— Сега вече ще спечеля за христовата вяра не само една душа! Ще имам дете от Рахел, а смяташ ли, че майката няма да последва детето си, когато го кръстим? Много съм щастлив, татко и приятелю мой, дон Родриге.
Каноникът беше дълбоко трогнат. Ето, с толкова усилие бе преодолял себе си и бе заговорил сурово на своя обичен син, а той вече беше съзрял светлината: „Моите мисли не са ваши мисли и моите пътища не са ваши пътища“ — бе казал всевишният. Алфонсо бе разбрал това по-добре от самия него.
А кралят продължаваше да говори:
— Сега вече не ще настояваш да се разделя с нея, нали?
Усмихваше се, сияеше цялото му лице. Говореше умолително и ласкателно:
— Нека оставим нещата тъй, както са, докато потегля на война. Или искаш да изгоня майката на детето си? Бог ми е опростил не един грях. И сега, когато ще вляза в бой в негово име, той ще прояви снизхождение към мен, че не съм постъпил жестоко с тая жена, която толкова много обичам.
По-късно дон Родриге се укоряваше, загдето бе дал съгласието си. Но уви, той толкова добре беше разбрал дон Алфонсо. Алфонсо обичаше Рахел, а нима Вергилий, най-благочестивият сред езичниците, този, който бе най-близо до християнството, не възпяваше очарованието на любовта? Как то омагьосва и чувствата, и душата, как отнема свободата на решенията и обвързва човека със свръхестествена сила!
А доня Рахел бе достойна за обич, хубава бе, имаше право народът, тя бе La Fermosa, красотата й вълнуваше дори него, Родриге, и будеше благочестиви, чувства в душата му. Той не искаше да защищава краля дори и пред себе си, но нима, ако бог изпречваше тая жена на пътя на тоя мъж, не правеше това може би само за да го подложи на още по-тежки изпитания от другите си чада и за да му даде още по-лъчезарно очищение.
Спомнеше ли си за тоя разговор със своя изповедник, Алфонсо изпитваше срам и разкаяние. В същия час, когато бащински и приятелски настроеният към него свещеник бе извадил наяве лъжите му, той го беше излъгал отново, и то още по-жестоко. Беше говорил тъй, като че ли походът ей сега ще започне и о това се беше добрал до правото да продължи своя грях и през останалото кратко време. А знаеше, че походът не предстои толкова скоро. Сам той спомагаше за отлагането му.