Същите спорни стопански въпроси, които бяха осуетили съюза, сега пречеха и на договора за зестрата на Беренгария, а с това и на сключването на съюза. Дон Йосеф от Сарагоса постоянно повдигаше нови въпроси и възражения, същото правеше и крал Хенри Английски; все не бе изяснено ту едно, ту друго.
Алфонсо знаеше много добре, че всички тия затруднения създава не друг, а Йеуда, даваше си вид на гневен и нетърпелив владетел, но същевременно сам искаше Йеуда да повдига тия нови възражения, предизвикваше ги. Всеки от тях отлично разбираше ходовете на другия, всеки от двамата знаеше тайните въжделения на другия, ала не го признаваше; те играеха сложна, съучастническа игра, помежду им съществуваше мълчаливо съзаклятие, кралят и неговият ескривано бяха станали съратници.
При това дон Алфонсо ревнуваше евреина, защото Рахел бе привързана към него, а Йеуда ревнуваше Алфонсо, защото Рахел го обичаше. И Йеуда се взираше изпитателно в лицето на Рахел и се радваше, че намира прилика със своето, и Алфонсо се взираше изпитателно в лицето на Рахел и ядно откриваше в него чертите на баща и. Ала и двамата старателно продължаваха странната си игра и даже намираха известно злобно задоволство в нея. И двамата, дори когато бяха на четири очи, се преструваха, че най-усърдно се стараят да осъществят сгодяването и съюза, и двамата непрекъснато проваляха всичко, което толкова делово изграждаха.
Когато разбра, че кралят продължава да прекарва по-голямата част от времето си в Галиана и че с помощта на недостойни уловки отново отлага свещената война, възмущението на дон Мартин вече избухна открито. Той започна да говори в проповедите си против краля, който се вслушвал в съветите на еврейски измамници, който подхвърлял християните на произвола и благоволението на обрязаните и с това угнетявал църквата божия и поощрявал сатанинската синагога. Един голям, добродетелен писател на древността бил казал: „Sicut titulis primi fuere, sic et vitiis“ — първите по сан са първи и в порока. Тъй ставало сега и в злочестата Кастилия. И той разказваше в своите проповеди как цар Соломон бил подведен от развратните си наложници да стане езичник.
Свещенослужителите от цялата страна последваха примера на архиепископа. Заявяваха открито, че евреинът, истински пратеник на ада, бил построил вълшебния замък Ла Галиана с пари от Саладиновия десятък и оставил там дъщеря си, за да омагьоса краля. Наричаха Рахел пратеничка на самия дявол.
Кастилците се чувствуваха излъгани. Техният крал измамно ги бе лишил от божията благодат на свещената война. Студентите се присмиваха над дон Алфонсо с подигравателни песнички, наричаха го equitem ad fornacem, рицаря край топлото огнище, питаха кога ли ще се обреже и той. Смут и възмущение царяха в страната.
Ала въпреки негодуванието на благочестивите имаше и такива, които се радваха, че войната ще се поотложи за известно време още. „По добре варено яйце през мирно време, отколкото печен вол през време на война“ — позоваваха се те на старата поговорка.
Ала Кастилия беше благочестива страна и продължаването на мира не беше богоугодно, затова дори и ония, които в душата си бяха доволни, проявяваха своето задоволство само когато се намираха между сигурните стени на домовете си. По улиците и в кръчмите те продължаваха както преди да жадуват за свещената война и изказваха пожелание бог да разтвори очите на заслепения дон Алфонсо. Цялата страна участвуваше в лицемерната игра на краля и на неговия евреин.
Свещеникът на едно малко селище дойде за съвет при дон Родриге. Някакъв въжар от неговата енория, работлив и набожен човек, го запитал:
— През изтеклата година господ благослови труда ми и го дари с богати придобивки, така че можах да сложа настрана близо две златни мараведи; защо ме изпраща тъкмо сега на война срещу неверниците и отново разорява добрата ми работилница?
Каноникът бе прозрял цялата лъжлива игра на дон Алфонсо, но въпреки дълбокото си възмущение се бе радвал, че мирът се запазва; значи, бе съгрешил не по-малко от въжаря. Осъзнал това, той изгуби равновесието си и отвърна на свещеника по-остроумно и лекомислено, отколкото би го сторил дори приятелят му Муса. Разказа му една случка от живота на свети Августин. Веднъж някой запитал светеца: „Какво е правил господ, преди да създаде небето и земята?“ На което Августин отговорил: „Създал е ада, за да изпраща там хората, които задават такива въпроси.“