Ала поддадеше ли се повече на своите душевни пориви, Бенямин обикновено се смущаваше и правеше опит полушеговито да се върне към всекидневието. Или пък изваждаше бележника си и молеше Рахел да му разреши да я рисува.
Тя усмихнато казваше:
— Колко благочестив… и какъв еретик си ти.
Бенямин и нахвърли три портрета. Тя го замоли да й ги подари; страхуваше се, че човек, който притежава изображението й, може да придобие власт над самата нея.
Веднъж, почувствувал силна духовна близост между нея и себе си, той й разкри последното си тайно прозрение:
— Ние копнеем за светата земя — каза той, — молим се за пришествието на Месията: но — и сега вече той заговори толкова тихо, че тя едва разбираше думите му — в действителност ние съвсем не искаме Месията да дойде. Той би разрушил нашата непосредствена връзка с бога, би ни отнел една част от бога. Другите имат държава, земя и бог и почитат всичко това и за тях то се смесва и бог е само частица от всичко, което почитат. Ние, евреите, имаме само бог и поради това го имаме в пълната му цялост и чистота. Ние не сме низши духом, не се нуждаем от посредник между нас и бога, не се нуждаем нито от Христос, нито от Мохамед, осмеляваме се да съзерцаваме и да почитаме бога без посредници. По-добре е да се уповаваш в Цион; то прави живота по-богат, отколкото да имаш Цион. Това, че Месията ще дойде някога, ни подтиква да подготвим земята за него, това е блян, а не действителност и добре е, че е така. Ние не искаме, притежавайки доброто, да затънем в мудност и ленивост, ние желаем стремежа, желаем борбата за доброто.
При все че дълбоко уважаваше знанията и ума на дон Бенямин, на Рахел не се нравеха неговите думи за Месията. Ереста не биваше да стига дотам. Всичко в нея се противеше да вярва, тя не вярваше, че няма Месия, че той не ще дойде скоро или че изобщо няма да дойде.
Знаеше тия неща по-добре от него.
Много предсказания бяха правени относно времето, когато щял да дойде Месията. Хиляда години — бяха твърдели — щели да траят страданията, изгнаничеството и разпръсването из цял свят на народа на Израил. Тия хиляда години отдавна бяха изтекли. Враговете отново бяха потеглили срещу Ерусалим и ето, настъпило беше времето, когато, според предсказанието на пророк Исайя, млада жена щеше да роди младенец, и той ще бъде Имануил, Месията. Затова през тия десетилетия всички се отнасяха с особена почит към еврейските жени по време на тяхната бременност; защото според думите на мъдреците някоя от тях можеше да се окаже избраницата, която ще роди Имануил.
Странната съдба на Рахел я караше да вярва, че именно тя носи в утробата си Месията. Той трябваше да бъде потомък на Давид, а нима тя, дъщеря на семейството Ибн Езра, не беше принцеса от рода на Давида? И нима голямото, опасно щастие, че християнският краля беше избрал за своя спътничка в живота, не свидетелствуваше за необикновеното й предназначение? Тя опипваше своето тяло, вслушваше се в себе си, усмихваше се, вглъбена все повече в своята увереност, че носи княза на мира, Месията. Ала за това не говореше никому.
Дойката Саад се грижеше за нея и й казваше какво бива и какво не бива да яде, кога трябва да почива и кога — да се движи. Рахел се отнасяше към нея приветливо, но почти не я слушаше. Забеляза, че крайно раболепният Белардо хвърля злобни погледи зад гърбя й, ала не се страхуваше от злия му поглед. Щастието я закриляше от всичко и й даваше покой. Мислеше си за своята приятелка Лейла от Севиля, която бе казала: „Бедничката, ти!“, и звънко се смееше.
Четеше Псалмите. Една от тия песни й допадаше повече от всички останали; не разбираше смисъла на величавите, отдавна отзвучали слова, но по своему тълкува ще смисъла им:
„Позволи на царя да изпита насладата от твоята хубост — пишеше там, — защото той е твой господар. Тир ще ти изпрати дарове, големи народи ще те славят. Великолепна пристъпва царската невеста — обсипана с корали, скъпоценни камъни и злато. О, щастлива си ти! Синовете ти князе в страната ще бъдат, род след род ще повтаря името ти и вечно ще те слави.“
И Рахел се гордееше не по-малко от своя баща.
Често почти болезнена нежност обхващаше Алфонсо, когато гледаше Рахел. Лицето й отново бе отслабнало, струваше му се по-детинско и при все това по-мъдро, движенията й бяха станали странно плавни; широките дрехи прикриваха закръглянето на тялото й. Тя явно не се боеше от нищо; понякога му се струваше, че от нея се излъчва неудържимо щастие.
Мъчно му бе, че заетостта с държавните дела постоянно го откъсва от нея. Веднъж й го каза: че не защото не я обича, я оставя толкова често сама. „Тъкмо обратното е“ — увери я той.