Накрая слепите певци пяха още романси и балади, в които се разказваха събития от недалечното минало и от настоящето; ала те бяха приели окраската на приказки, бяха лишени от точните очертания на времето, еднакво възможно бе да са се случили преди петстотин години или сега. Изпяха и един романс, гдето се разказваше за някакъв неправоверен крал, християнин, който се влюбил в друга неправоверна, обаче еврейка, и който прекарал заедно с нея дни, месеци и години в своя замък — той в неверието си и тя в нейното, и дали Аллах ще допусне всичко това да завърши щастливо?
Слепците пееха прочувствено, едната девойка докосваше нежно струните на лютнята, другата удряше по клавишите на своя канун. Рахел слушаше, усмихваше се, сигурна бе, че Аллах ще доведе всичко до благоприятен край. Алфонсо изпита леко смущение, ала прогони неприятното чувство със смях.
Сега вече почти всичките шест хиляди франкски бежанци бяха заселени в страната и почнаха да привикват към живота и обичаите и. Изпълнените с омраза речи на прелатите и бароните не се чуваха сред веселия шум на всеобщото благоденствие.
Това всеобщо благополучие осигури баснословен успех и на „урната на щастието“, на лотарията на Йеуда, идеята за която му беше хрумнала от книгата Естер. Купил билетче за няколко солди, човек можеше да спечели десет златни мараведи. Играеха всички — и грандове, и граждани, и крепостни селяни. Всички се радваха, а спечелеха ли, смятаха го за своя собствена заслуга; ако пък губеха, то ставаше, след като седмици наред бяха живели в щастливо напрежение и тогава отлагаха и надеждите си за следния път.
И сделките на Йеуда с чужбина вървяха толкова добре, че повече не можеше и да желае; името му се прочу от Лондон до Багдад.
Но макар пред света, а и в собствените си очи Йеуда да приличаше на окер-арим, на човек, който бе в състояние да мести планини, понякога нощем го обземаше страх. „Докога ли ще продължи щастието ми?“ Още не бе забравил какво безпределно отчаяние го бе сграбчило при новината за смъртта на инфанта. Тогава бе напълно убеден, че Алфонсо веднага ще потегли на война и ще разбие както неговото щастие, така и щастието на Рахел. Но сетне бе имал възможността да види как бременността на Рахел привърза още по-силно краля и се беше срамувал, загдето бе загубил вяра в щастието си. Ала никога вече не бе успял да се отърси напълно от спомена за тия часове на отчаяние и най-вече нощем неговото силно въображение рисуваше пред очите му ужасни картини. Все някога, въпреки всички хитрости, войната щеше да дойде; продължителна и тежка ще бъде тая война, в нея ще има и сполуки, но още за първото поражение ще припишат вината на него и на Толедската алхама. Голямо бедствие ще постигне кастилските евреи и целият гняв на Едом ще се излее върху него и дъщеря му.
Несигурно бе и близкото бъдеще. Какво ли ще стане, когато Рахел роди детето си? Понякога дръзки, безумни мечти овладяваха Йеуда за блясъка, който ще окръжава неговия внук. И в християнското общество бараганата, кралската наложница, uxor inferioris conditionis, се ползуваше с големи права, а детето, което родеше тя, едва ли стоеше в правно отношение много по-ниско от законното дете. Испански крале бяха въздигали своите извънбрачни синове в големи благородници. Около Йеуда витаеше мечтата, че неговият внук би могъл да стане принц на Кастилия.
Ала здравият му разсъдък бързо разсея мечтите и му показа опасността, която неминуемо щеше да възникне за него и за Рахел с раждането на това внуче. Дон Алфонсо ще смята за естествено, че детето му трябва да бъде кръстено; истинско безумие бе да искаш от краля на Кастилия детето му да израсне „в неверие“. И все пак Йеуда трябваше да изиска от него това безумие.
Бог му се присмиваше, Адонай се присмиваше над него. Бог не беше забравил, че толкова дълго време той бе останал мешумад. Бог го беше подложил на изпитание и тон не бе издържал, и беше изгубил своя син Аласар. Сега наближаваше второто изпитание.
Не само тесногръдият, строг раби Товия, а и най-свободомислещият, още жив еврейски мъдрец, нашият господар и учител Моше Бен Маймон, изискваше от евреите твърдост дори и при най-страшните изпитания, изискваше да не допускат децата си до такова падение като християнството. За десети път препрочете Йеуда „Посланието за вероотстъпничеството“. Който при смъртна заплаха стане последовател на пророка Мохамед, учеше Бен Маймон, все още не е изгубен. Ала загубен е онзи, който подложи глава под водата на кръщението; защото признаването на триединството означава преминаване към езичество, нарушение на втората заповед. И Бен Маймон цитираше стиховете от писанието: