Сега тя бе почти шестдесет и девет годишна и последните петнадесет години бе прекарала затворена; но седеше величествено на коня, грижливо облечена, изкусно гримирана, с добре подредена и боядисана коса. Може би понякога и бе трудно да държи тялото си изправено, цялото това пътуване през още заснежените планини и проходи бе мъчително и рисковано, ала умората и опасностите не я плашеха. Старата жена не се чувствуваше сломена от петнадесетгодишното затворничество и съзнанието, че тя, която доскоро бе седяла безсилна и гневна в Солсбърската кула, сега отново има възможност да управлява със здрави, умели ръце коня си и своите земи, увеличаваше нейните сили. Засияли се взираха сините й, малко сурови очи в тъй добре познатите земи. Тя стремително бързаше напред, даваше разпореждания за дълги дневни преходи и презрително отказваше да замени коня си с носилка или портшез дори вечер, когато умората побеждаваше всички.
Насочила се бе към Кастилия, към Бургос, за да посети дъщеря си доня Леонор, да присъствува на сватбата на внучката си Беренгария и да уреди годежа на друга — своя внучка.
Колкото повече напредваше на юг, толкова по-голяма ставаше нейната свита. Когато навлязоха в Пиренеите, тая свита се състоеше от около петстотин рицари и двеста жени и девойки, preux chevaliers et dames choisies, горди рицари и отбрани дами, прелати и барони от всичките и земи; освен тях лична гвардия от подбрани рутиери, изпитани наемници, Brabancons и Cottereaux, съпровождани от добре обучени, зорки стражеви кучета. Следваха ги над хиляда коли обоз — багаж, най-необходимата покъщнина и провизии, а също и дарове за населението. Коняри и слуги водеха конете и ловните кучета на кралицата и на нейните видни благородници, соколари — любимите й соколи. Тъй пъстрото шествие се извиваше бавно през планините, все още покрити тук-таме със сняг.
Алфонсо и Леонор, дон Педро Арагонски и инфантата Беренгария посрещнаха на кастилската граница старата кралица. Пред портите на Бургос излязоха насреща й най-знатните прелати и придворни на двамата крале. Тържествено влезе тя в Бургос, навсякъде се развяваха знамена, от прозорците и балконите бяха провесени гоблени и покривки, всички камбани на множеството църкви в града биеха, улиците бяха покрити с клонки и цветя, които благоухаеха под копитата на конете и обувките на пешеходците.
В продължение на десетилетия тя, необузданата и бляскава Елинор, бе най-възхваляваната и най-хулената жена в Европа и сега, когато я видяха да пристига пак с предишния си блясък, възкръснаха отново и безбройните разкази за нейните приключения във войната, в държавническото изкуство и в любовта. За това, как тя била вдъхновителка и душа на втория кръстоносен поход и яздила на кон начело на кръстоносците, войнствена и великолепна като Пентесилия, предводителката на амазонките. Как в славния град Антиохия нейният млад чичо, крал Раймонд, пламнал от безгранична любов по Елинор. Как той и съпругът й, кралят на Франкия, Луи Седми, се скарали заради нея и как най-сетне мъжът й насила я откъснал от своя съперник и я изпратил отвъд морето. Как тя, не можейки да се примири с подобно насилие, склонила папата да разтрогне брака й с франкския крал. Как тутакси се явил младият граф на Анжу, впоследствие крал Хенри Английски, и почнал да я ухажва, за да спечели ръката й. Как сетне тя и той изградили могъщото кралство. Как тя привлякла към своя двор учени — доктори и магистри на седемте науки и изкуства, а също безброй трубадури, трувери и контьори. Й как дарявала с благоволението си един или друг от тия поети, като например Бернар от Вентадур, при все че той бил син на прост огняр. Как Хенри от своя страна изневерявал на кралицата с много жени, но особено с една и как Елинор убила тая негова красива любовница Розамунда. И как след това той затворил Елинор и как синовете й се разбунтували заради нея и повели борба против своя баща.
И зазвучаха отново много от песните — франкски, провансалски, каталонски — и в тях се прославяше дворът й, гдето бяха намерили приют най-благородната поезия и най-изтънчените нрави. И поетът Филип от Таюн запя:
Й запя Беноа де Сент-Мор:
И дори един суров германец бе съчинил стиховете: