Старата кралица не почива много дълго след трудното пътешествие, още на втория ден тя устрои прием в голямата зала на замъка. Седеше при светлината на много свещи на естрадата, на високо кресло, стройно, както подобава на високопоставена дама. Бе понапълняла малко, понякога дишането й се затрудняваше, принудена бе с усилие да сподавя кашлицата си, а изпод пудрата и червилото, които в течение на часовете постепенно се поорониха, изпъкна едно старческо лице; но нейните необикновено сини, светли очи гледаха хладно и бистро и тя неуморно участвуваше в общия разговор със силни, добре обмислени, приветливи думи.
Старият арагонски граф Рамон Барбастро, взел участие навремето в свещената война на Елинор, говореше с копнеж за ония великолепни години и се оплакваше от тъжната невзрачност на новото време. Войната била изгубила благородството си, подготвяла се в съветите и се водела по-скоро с перо, отколкото с меч. Не храбростта на рицарите, а броят на наемниците решавал изхода на битката.
Елинор възрази, че и по времето, когато тя и благородният дон Рамон били млади, войната не представлявала само бляскава и великолепна игра.
— Като си поразмисля по-добре — рече тя, — всъщност големите битки и пирове, които стопляха сърцата, бяха изключение, а правилото бяха дребните несгоди: преходите през безкрайни, непознати, опасни местности, гдето няма дори път, изранените нозе, прегрятата кръв, ужасната жажда, безсънните нощи с отровните комари и нетърпимите бълхи и въшки. И най-лошото: аседията, страхотната скука, безкрайното пътуване по море, походите в неизвестността, които продължаваха със седмици, мъчителното чакане на военни подкрепления, които трябваше да дойдат утре или в други ден, а не идваха дори и след седмица.
Тя видя разочарованието, изписано по лицата на нейните слушатели, и усмихнато и вещо разкраси мрачната картина:
— Разбира се — каза тя, — толкова по-богата бе сетне наградата: необузданата наслада от битката, пировете в завоювания град.
И тя започна да разказва за пировете в източните страни, как християнското великолепие при тях се съчетавало с мюсюлманското и как между песните на трубадурите играели своите танци изкусни арабски танцьорки. Думите се лееха от устата й леко, но още по-красноречиво говореха нейните очи. Старият граф усмихнато си спомни за двамата рицари, които се бяха борили навремето в Антиохия за нейното благоволение, за християнския крал Раймонд и за принц Саладин, племенник и посланик на султана.
— И особен чар на тия пирове придаваше обстоятелството — приключи старата кралица с копнеж своите спомени, — че ние ги празнувахме между битките. Вчера някои бяха избягнали блажената смърт, утре може би щяха да загинат от тая блажена смърт.
Архиепископ дон Мартин се наслаждаваше с цялото си сърце от вида и думите на благородната дама Елинор. През дългите месеци, когато беше принуден да чака, той бе станал мрачен, изпълван от безсилна ярост; сега, когато тая Дебора, тая Яел разкъсваше и последните пречки за богоугодната война, той цъфтеше от благочестивост и възторг. Ходеше като окрилен; не му пречеха доспехите, които сега винаги носеше тъй, че да се виждат под свещеническите му одежди. Събрал целия си запас от куртоазия, той каза с тромава, гръмка вежливост:
— Величествени подвизи видя светата земя, когато ти отиде там, за да смажеш езичниците, благородна дамо, и отново й предстоят щастливи времена сега, когато лъчезарният ти син е тръгнал нататък. Преплитайки се с твоята, славата на твоя Ричард вече изпълва със страх мюсюлманите. Получих достоверни сведения от един мой приятел, епископа на Тир. Майките в арабските страни вече плашат децата си, когато не слушат: „Мълчи, немирнико, инак крал Ричард, Мел ек Рик, ще дойде и ще те вземе!“
Елинор не прикри радостта си от тази похвала на нейния любимец Ричард.
— Той наистина е голям воин — съгласи се тя. Истински Miles Christianus. Но няма да му е лесно на Изток — продължи кралицата с оная откровеност, която можеше да си позволи само тя. — Имам предвид не врага, не султана, а съюзника на моя Ричард, нашия мил роднина — най-християнския крал на Франкия. Той, нашият добър Филип Август, не обича блясъка и насладите, стреми се войната да му излезе колкото може по-евтина, казано направо, той е малко стипцав. Искал сега да забрани на рицарите да водят със себе си дами и трубадури. В това отношение няма да му провърви с моя Ричард. Той обича пищността и глъчката, наследил го е от баща си, може би донякъде и от майка си. Пък и може ли кръстоносен поход без дами и трубадури? Поне в едно отношение вие на Полуострова сте по-добре от нас — обърна се тя към Алфонсо и Педро. — Няма нужда да пътувате дълго и отегчително през морето, докато стигнете до врага, не сте принудени да водите стотици заплетени преговори с вероломните гърци и останалата християнска паплач. Врагът и плячката са до вас, достатъчно е да протегнете ръка и ще ги стигнете: Кордова, Севиля, Гранада.