Пред очите на всички присъствуващи изпъкнаха съблазнителните видения на тия великолепни градове, на богатата плячка. А в ума на архиепископ дон Мартин имената на мюсюлманските градове Кордова, Севиля, Гранада ликуващо се сляха с думите от евангелието: „Не мир ви нося, аз, а меч, άλλα μάχαίραν“.
Доня Леонор благодареше от цяло сърце на небето за пристигането на Елинор. Тя се бе възхищавала от държавническата мъдрост на баща си, от неговия военен гений, дори му беше завиждала малко за безогледността, с която се отдаваше на страстите си. От майка си обаче не само се възхищаваше, обичаше я и често бе измъчвана от мисълта, че тая жена, жадуваща непрекъснато за нова деятелност, е затворена зад дебели зидове. Когато разпътното любовно помрачение бе обзело Алфонсо, тя пламенно бе копняла да изплаче болката си пред Елинор — като дъщеря пред своята майка, като кралица на кралица, като оскърбена жена пред оскърбена жена — и да поиска съвет от нея. Вярно бе, че сега Алфонсо се беше върнал при нея, въодушевен от предстоящия поход, и като че беше забравил наистина еврейката. Но при все че Леонор искрено се стремеше да прости на Алфонсо измамата и измяната, горчивият опит, прозрението и разочарованието се бяха врязали прекалено дълбоко в нея, за да може да повярва направо в неговата нова привързаност. И тя бе щастлива, че ще може да поговори с майка си за своите надежди и опасения.
Когато Елинор слезе от коня, когато Леонор целуна ръката й, когато старческите устни на майка й докоснаха нейните млади устни — тя осезаемо почувствува дълбокото сродство. И изведнъж пред нея изпъкна ярко и сурово всичко отдавна минало, хора и събития, които беше виждала и преживяла като дете в Домфрон или в пищния дворец на майка си в Поатие, или пък в манастира „Фонтеврол“, гдето беше живяла твърде весело и получила твърде светско възпитание. Ето я например нейната придворна учителка, благородната дама Агнес дьо Фронзак. Леонор настойчиво я бе молила да й разкаже за любовниците на баща й Хенри и в края на краищата дамата Агнес беше отстъпила; а сетне детето Леонор бе поискало да изгонят тая дама Агнес, защото не проявила достатъчно почтителност към нея, принцеса Леонор.
И сякаш видя пред себе си с необичайна яснота и онази статуя на свети Георг в замъка Домфрон. Огрееха ли го вечерните лъчи на слънцето, той изглеждаше особено страшен и неведнъж Леонор се бе плашила от него. Но още повече го беше обичала; добре бе да знаещ, че се намираш под закрилата на толкова силен светия особено когато баща й толкова рядко бе там. За самата себе си тя бе превърнала свети Георг в плът и кръв, за себе си тя бе успяла да го изведе от света на своето детство и ето, той стоеше до нея и се казваше Алфонсо. Те, евреите, или сатаната, или както и да се наричаха, бяха поискали да й го откраднат. Ала тя не беше допуснала да й го откраднат. Още не бе напълно сигурна, още работеха враговете, но ето, той беше при нея, до нея, а сега беше тук и майка й и с нейна помощ тя ще прогони еврейката завинаги.
И все пак изтече известно време, докато успя да поговори с майка си за това. Суетенето около пристигането и настаняването, тържественият прием и другите дворцови формалности погълнаха изцяло първите два дни. Най-сетне, на третия ден, по време на едно голямо събрание кралица Елинор внезапно заяви, че сега би желала да остане за малко насаме с дъщеря си и бе всякакви заобикалки отпрати всички останали.
Когато останаха сами, тя накара доня Леонор да седне насреща й, под ярката светлина на слънцето, и изпитателно я огледа. Яркосините й очи спокойно се взряха в зелените очи на дъщеря й и прочетоха немия въпрос в тях. Сега, под яркото слънце, на Леонор се стори, че майка й изглежда по-възрастна и с по-загрубели черти, отколкото й се бе видяла отначало, но и по-величествена, точно като родоначалница на нейния кралски род. Мислено тя се прекланяше пред нея с любов и благоговение и реши да послуша сляпо съветите й.
След известно време старата кралица одобрително каза на младата: