— Може би — подхвърли леко тя — би трябвало да погледнеш любовната история на твоя Алфонсо и от друга страна. В нея има и нещо добро. Твоят Alfonsus Rex Castiliae е голям рицар, истински Miles Christianus, но струва ми се, че в любовта — не се обиждай, че ти го казвам — не е много пламенен. Всъщност и за тебе самата е щастие, че са го пробудили още в разцвета на мъжките му години. Зарадвах се, като забелязах, че и ти си в състояние да пламтиш. И мисля, че онова, което си преживяла, няма да изпепели скоро.
Дон Алфонсо се чувствуваше добре в столицата на своя баща, в стария, строг замък, изпълнен с ъгли и кътове. Чувствуваше се в пълна хармония с доня Леонор, забравил бе, че изобщо някога е имало разпри помежду им. Отново се превърна в предишния Алфонсо — любезен, великодушен, преливащ от младост.
Галиана беше останала зад гърба му, сред мъглявината на миналото. Не разбираше вече как е могъл да издържи гнилото, пищно спокойствие, царило в нея. Сега той мислеше само за благословената война, която щеше да води. Копнееше за тази война по същия начин, както през горещ ден след уморителен лов се копнее за баня. Роден бе за война, войната бе неговото призвание. Още по-силни импулси му даваше славата на неговия шурей, на крал Ричард, на Мелек Рик. Той, Алфонсо, бе успял да се прослави дори и в малките походи, които му беше дадено да води в миналото. Сега, през голямата война, младата, нежна издънка на неговата слава ще се превърне в мощно дърво.
Въодушевено нахвърляше пред архиепископа плановете за своята война. Двамата, той и дон Мартин, отново бяха интимни приятели — нима е имало някога разногласия помежду им?
Повика при себе си бароните Вивар и Гомес, вещи люде във военното дело; въодушевлението му ги направи още по-находчиви. И непрекъснато сновяха бързоходци между него и неговия превъзходен генерал Нуньо Перес, магистъра на Калатрава.
Колко жалко, че не можеше да се посвети цял ден на подготовката на войната, а в продължение на дълги часове бе принуден да слуша всякакви празни приказки за стопанството, за разни работилници, граждани, селяни, мита, налози, градски нрава, кредити. Защото за съжаление двамата Ибн Езра се оказаха прави: множеството делови отношения между Кастилия и Арагон бяха наистина безнадеждно оплетени. Вярно, за зестрата на инфантата Беренгария се бяха споразумели бързо, така че бракосъчетанието можеше да се осъществи; но за споразуменията, които трябваше да предхождат сключването на съюза, непрекъснато възникваха нови и нови затруднения.
Ето защо пристигането на благородната дама Елинор много зарадва Алфонсо. Надяваше се, че тя, опитната, деятелна владетелка, ще съумее със своята държавническа мъдрост да разреши затрудненията във възможно най-кратък срок.
Наистина в някои отношения нейното присъствие му бе неприятно. Ядосваше го свитата, която тя водеше със себе си, това сборище от вятърничави придворни. Ако как да е прощаваше превзетостта на дамите, то съвсем непонятни и крайно отвратителни му бяха тия рицари, който през повечето време от пътя си към кръстоносния поход носеха модни, изтънчени дрехи; при това те бръснеха целите си лица, като че ли бяха йоглари, фокусници.
Но той прощаваше всичко, което го ядосваше около благородната дама Елинор заради разсъдливостта, с която тя премахваше една след друга пречките за съюза. Тя обсъждаше и разрешаваше с властническа мъдрост както големите въпроси, тъй и отделните подробности. Имаше право като изискваше и днес да я признават за глава на семейството.
Ето защо Алфонсо не бе много изненадан, когато един ден тя без много заобикалки го запита:
— А сега, синко мой, разкажи ми що за жена е всъщност твоята еврейка, Хубавицата.
Естествено кралят на Кастилия имаше пълно право да не допусне подобно любопитство дори от страна на благородната дама Елинор. От друга страна обаче и тя имаше право да зададе такъв въпрос. Впрочем Ла Галиана бе вече частица от миналото, той можеше да разказва за Рахел откровено, спокойно и безпристрастно.
Ала когато се приготви да започне, изумен забеляза: всъщност никак не му беше ясно какво представляваше Рахел; онова, което знаеше, беше неопределено, смътно, недостатъчно, за да създаде образ. Той, който толкова се гордееше с добрата си памет, сега едва-едва си припомняше своята любима.
— Действително е много хубава — каза най-сетне той. — И не за да я ласкаят, всички я наричат „Хубавицата“. Очарователна е и доста дълго време бях запленен от чара й — призна си той откровено. — Но с това се свърши — додаде Алфонсо. — Adest, няма я вече. Престана да вълнува кръвта ми — заключи решително и окончателно той.