Елинор приветливо отговори:
— Надявах се, че ще можеш да ми я опишеш поточно. Открай време обичам да слушам любовни истории. Но виждам, че не те бива много за трубадур или за контьор. Може би на едно нещо ще ми отговориш по-ясно: доволен ли си от сина си? Миличко момченце ли е незаконнороденото?
Алфонсо отвърна гордо:
— Да, за това трябва да бъда благодарен на нея и на небето. Хубав син ми роди — красив, здрав, едър, при все че самата тя е по-скоро нежна и дребна. Й разумно изглежда момченцето; още от първия ден очичките му бяха необикновено живи, умни.
— В това няма нищо чудно — рече Елинор, — щом като майка му е еврейка. А как се казва незаконнороденият ти син?
— Санчо — каза дон Алфонсо, — и искам да му дам графството Олмедо.
Забравил бе напълно, че момченцето му все още не е кръстено.
— Как смяташ, благородна дамо и майко — запита той, — правилно ли е да му дам графството?
— Има ли много земи това графство? — запита Елинор. — Или само един хубав замък и неколкостотин селяни?
— Доколкото съм осведомен, то е много богато графство — отвърна Алфонсо.
Елинор поясни:
— В наше време човек е по-силен, ако притежава доходен поземлен имот, отколкото замък с много кули.
— Значи, благородна дамо и кралице, ти нямаш нищо против да направя момченцето граф Олмедо? — поиска да се увери докрай Алфонсо.
— Щом като твоят Санчо е мило момче — отвърна разсъдливо и решително кралица Елинор, — тогава трябва да го обезпечиш, както подобава.
След два дни на старата Елинор бяха представени с тържествена церемония двете принцеси, една от които трябваше да стане кралица на Франкия. На приема се събра голямо и блестящо общество. Присъствуваха грандовете и прелатите на Кастилия и Арагон, освен това бароните на кралица Елинор и нарочният пратеник на Филип Август Франкски — епископът на Бове.
В продължение на седмици сръчни ръце бяха работили, шили и тъкали дрехите на двете инфанти. Ето защо те се явиха изящно нагласени пред благородното, взискателно общество — миловидни девойки с хубавички бели и розови пълни детски личица, добре сложени, безупречно възпитани. Държаха се с изящната непринуденост, която куртоазията изискваше от благородните дами и която бяха усвоили с много усилия. Вътрешно бяха много смутени, съзнавайки напълно важността на своите роли; не само техните собствени съдби, и съдбата на множество християни в доста страни зависеше от резултата на тоя изпит.
Беренгария, инфанта на Кастилия, кралица на Арагон, наблюдаваше снизходително своите сестри от почетното си място на естрадата. Едната от тях, значи, ще стане кралица на Франкия. Голяма работа! Самата тя, Беренгария, един ден ще обедини Кастилия със своя Арагон, а може би, и това бе много вероятно, щеше да й се удаде да присъедини към тях и Леон, може би и Навара, да, навярно, стига да съумее да подтикне дон Педро, той ще прибави към кралството и порядъчна част от мюсюлманския Андалус.
А земите на франкския крал са оградени отвсякъде, по границите им от всички страни се разполага великият й чичо Ричард, който си има своята Англия и притежава много по-голяма част от франкските земи, отколкото тоя беден крал на Франкия. Не, нейната сестра, кралицата на Франкия, не ще може да се издигне по-високо от нея.
Дон Алфонсо се радваше на хубавите си дъщери. Благодарен беше на старата кралица Елинор, загдето бе успяла да уреди това сродяване с франкския кралски дом; добре бе, че през това време на голяма война се заздравяваше сплотеността между християнските крале. Вгледа се в лицето на най-голямата си дъщеря, на своята Беренгария, което не беше красиво, но смело и умно, съзря донейде развеселен, но и донейде ядосан неудържимото високомерие, изписано върху това лице. Сега тя се държеше към него още по-непристъпно от преди. Тя го осъждаше, че се беше изнежил, вече явно се чувствуваше кралица на Арагон и виждаше в лицето на баща си човек, който престъпно зле управлява наследството й.
Доня Леонор носеше червена рокля от тежка дамаска със свилен ръб, върху който бяха изтъкани лъвове; знаеше, тази рокля не й стоеше добре, но днес за нея бе важно да не затъмнява дъщерите си. Гордееше се с тия дъщери, на две от които отсега нататък предстоеше да седят на високи европейски престоли. Малък оставаше светът без ония страни, над които властвуваха тя, майка й, брат й и нейните дъщери.
Старата Елинор оглеждаше двете си внучки със своите студени, светли очи, от които нищо не можеше да се скрие. В себе си тя бе скроила вече един нов план. Да постави на португалския престол онази от тях, която нямаше да отиде във Франкия; поради добрите си пристанища Португалия бе важна за Англия. Затова сега Елинор преценяваше: коя подхожда повече за Париж, коя — за Лисабон? Оглеждаше двете девойки изпитателно, с едва ли не груба придирчивост. Задаваше им съвсем безцеремонни въпроси, заповяда им да се приближат, за да види походката ям, накара ги да изпеят нещо, задаваше им въпросите ту на латински, ту на провансалски.