— Мили момичета — каза най-сетне тя на доня Леонор, но достатъчно високо, за да я чуе всеки. Радват сърцето ти, като ги видиш. Унаследили са нещичко от кастилските предци на Алфонсо, малко повече от моите предци от Поату и забележително малко от Плантагенетите.
Сетне се обърна пак към инфантите и запита по-голямата:
— Как се казваш, принцесо?
— Урака, дълбокоуважаема бабо и кралице — отвърна тя, а втората каза:
— Аз съм доня Бланка, дълбокоуважаема кралице.
По-късно Елинор, Алфонсо и Леонор останаха сами с нарочния пратеник на франкския крал, епископа на Бове.
— Коя ти хареса повече, достопочтени отче? — обърна се Елинор към епископа.
Учтиво и предпазливо прелатът отговори:
— Всяка от тях заслужава да бъде кралица.
— И аз намирам така — каза Елинор, — но ето какво трябва да се вземе предвид: трудно ще бъде във Франкия да се произнася името Урака. Това ще намали популярността на тази инфанта. Мисля да дадем на твоя престолонаследник Луи нашата доня Бланка.
Така и решиха.
Почти не минаваше ден, без бургоският дворец да устрои празненство в чест на благородната дама Елинор или на новобрачните. Старата кралица се обличаше по-добре и умееше да поддържа вида си по-хубаво от много дами, които бяха прекарали последните години не в затвор, а в среда, гдето основно се разглеждаха и обсъждаха платове, дрехи, накити и помади.
Танцуваше ли, тя пристъпваше уверено и гъвкаво като млада девойка. Разбираше от ястия и вина и охотно ги поглъщаше. Умееше да язди добре и се отличи в лова. Проявяваше вещина и разбиране и когато наблюдаваше от трибуната турнир. А станеше ли нужда дамите да оценяват творенията на трубадурите и разказвачите, нейната преценка беше неоспорима.
При все че изразходваше много сили за лов, танци, Празненства и песни, това не намаляваше вниманието и усилията й, влагани за сключването на съюза. Приближаваше се към целта методично. Преди всичко дон Алфонсо и дон Педро трябваше да дадат тържествено обещание, скрепено с подпис и печат, че ще се подчинят безпрекословно на решението, което щеше да даде тя, Елинор дьо Гиен; тя беше поискала такава декларация и от доня Леонор, а от предпазливост дори и от доня Беренгария. Сетне призова при себе си най-знатните съветници на двамата крале, най-напред всекиго поотделно, зададе им кратки, ловки въпроси, устрои срещи между министрите, чиито изказвания и мнения си противоречаха, осведоми се подробно във връзка с тия въпроси.
Свика на коронен съвет всички министри на страните Арагон и Кастилия. Отсъствуваха само дон Йеуда и дон Родриге; важни дела по управлението на кралството ги задържаха в Толедо.
— Сега ще оповестя решението си — заяви Елинор.
Тя взе онзи стар, високо почитан документ, утвърждаващ сюзеренните права на Кастилия над Арагон, и разгъна вече трошливия, пожълтял пергамент, от който висяха двата големи печата; всички веднага ги познаха.
— Най-напред — заяви тя, — обявявам това тук за невалидно. Non valet, deleatur! — И решително скъса пергамента на две. — Deletum est — установи тя.
На времето, след като Йеуда бе предложил за арбитър крал Хенри, Алфонсо се бе обърнал към него за присъда с доста гузна съвест; Елинор, напротив, му се бе сторила като съдница, изпратена от самия бог. Ала сега, когато пред очите му бе унищожен скъпият пергамент, обезпечаващ неговата власт над хлапака от Арагон — този прочут, съдбоносен документ, заради който бяха загинали толкова рицари и коне, стори му се, че ръцете на старицата разкъсваха живата му плът.
След това Елинор премина към деветнадесетте спорни стопански въпроса, за които Йеуда навремето бе заявил, че разрешаването им ще определи коя от двете страни ще играе първенствуващата роля на Полуострова. Разграничи правата и задълженията на Кастилия и Арагон до последно солдо. Кастилия и Арагон слушаха ту със задоволство, ту с досада.
Най-сетне старата кралица обяви и присъдата си във връзка с претенциите на Гутиере де Кастро. Дон Алфонсо трябваше да му заплати обезщетение — тя не избягна тая жестока дума — две хиляди златни мараведи.
Сумата бе необичайно висока, слушателите едва прикриваха вълнението си.
— От друга страна, обаче — продължи сякаш между другото Елинор — онзи кастильо в Толедо, върху който Кастро смята, че има права, остава в собственост на дон Алфонсо или по-точно — на човека, който го е придобил чрез законен договор за покупка. Остава си кастильо Ибн Езра.