Колкото и да се стараеше да прикрие възмущението си, Леонор побледня. А Алфонсо, който не бе посмял дори да се надява на такова решение, си отдъхна облекчено; твърде неприятно задължение щеше да бъде за него тъкмо сега да отнеме кастильото на евреина.
— Мисля, че свършихме — каза благородната дама Елинор. — Заповядах да изготвят отделните документи и моля съответните длъжностни лица да ги представят за подпис на кралете си. Но поставеното в тях е закон още от днес, чрез моя арбитърски подпис.
По-късно — тъй като много добре бе забелязала гневното изумление на доня Леонор — тя й заяви:
— Все още не си поумняла, малка моя дъще. Ревността все още помрачава разума ти. Опитай се поне да разбереш, че би било връх на глупостта, ако ние — ти и аз — обявим война на евреина. И да не би да желаеш Кастро да се задоволи и усмири? По-добре се постарай той и за в бъдеще да се стреми да стисне евреина за дръзко протегнатата му шия.
Тя поизчака, докато думите й проникнаха до съзнанието на Леонор.
— Имай за свое основно правило, малка моя дъще от Кастилия — напомни й след това тя, — никога да не даваш на искащия всичко, което той иска. Научих тая мъдрост от майката на моя Хенри, блаженопочивщата кралица Матилда. Тя ми я наби в главата: „Който иска соколът да му служи добре, не бива да му дава храната, а да дразни апетита му с храната.“ Раздразвай апетита на барон де Кастро с кастильото, доня Леонор.
След малко тя каза:
— Не се сърди, че понякога се отнасям грубо към теб и те коря. Зная колко добре си се справила с много неща и колко пречки е трябвало да премахнеш от пътя си, за да се осъществят тоя брак и съюзът. Ти имаш дарба за политика. Това сигурно е последният път, когато те виждам, и много ми се иска да поразпаля склонността ти към политиката. Властолюбието, това е най-трайната страст.
Тя затвори очи и започна да изговаря най-съкровените си мисли:
— Няма по-голямо удоволствие от това, да тласкаш хората ту насам, ту нататък, да строиш градове, да създаваш държави и сетне отново да ги разкъсваш. Да съградиш нещо, е радост, да разрушиш нещо също е радост. Голяма радост е истинската победа, но не бих искала да липсват и пораженията ми. Не го казвай никому: но дори и отлъчването ми от църквата беше за мен забавно. Когато настъпи моментът на анатемата, с Библията, камбаните и свещите, когато в олтарите настане мрак и закрият иконите и замлъкне камбанният звън, в теб се надига бясното желание отново да горят свещите и отново да звънят камбаните, неукротимо желание, което изостря разума ти. Обмисляш всички средства и начини: дали да държиш за сегашния папа и хитро да го омилостивиш? Или пък да пуснеш в ход антипапа, който да загаси свещите на първия и да спре камбаните му?
Доня Леонор благоговейно слушаше тия тихи думи. Признателна бе на майка си за доверието, което й оказваше. Тя ще оправдае това доверие.
Елинор отвори очи и погледна дъщеря си право в лицето.
— В едно голямо сърце — каза тя — по необходимост има много празно място. Там лесно се вмъква скуката, меланхолията, голямата неприятелка — аседията. Нужна е наистина много страстност, за да се запълни това празно място. Да се стремиш към власт, към повече власт — това е голям, хубав, траен огън. Повярвай ми, дъще, политиката може да разпали кръвта на човека като най-хубавата любовна нощ.
Втора глава
При двора на Бургос бе пристигнал и клирикът Годфроа дьо Леиньи, за да присъствува като представител на принцеса Мария дьо Труа на тържествата по случай бракосъчетанието на инфантата Беренгария. Годфроа беше близък приятел на неотдавна починалия Кретиен дьо Труа, най-прочутия между разказвачите, и където да се явеше той, рицарите и дамите настойчиво го молеха да им рецитира откъси от поемите на своя починал приятел.
А великият поет Кретиен дьо Труа бе написал редица хубави, странни и дълбокомислени романи в стихове. Беше разказал пъстрата, приказна и при все това назидателната съдба на Гийом д’Англетер, мрачното, блажено любовно опиянение, омагьосало Тристан и Изолда, странните приключения на рицаря Ивен в разни тайнствени замъци, странствуванията и дълбоките размишления на чистосърдечния и надарен с прозрения момък Парсифал. Ала благородните дами и кавалери най-много обичаха да слушат разказа на Кретиен за рицаря Ланселот на талигата. Напразно Годфроа изтъкваше, че Кретиен не е смятал тази своя поема за съвсем сполучлива и че дори не я е довършил; „Ланселот“ си оставаше най-популярната му творба и рицарите и благородните дами все искаха да слушат откъси от нея.