А ето какво се разказваше в поемата „Ланселот на талигата“: Ланселот, най-славният рицар на християнския свят, обича благородната дама Жениевър и тъй като тя изпада в беда, той потегля, за да я освободи. Изгубва коня си и вече се отчайва, че не ще може да преследва по-нататък похитителя на своята дама. Тъкмо в това време по пътя се задава една талига за събиране на мърша и нейният собственик, някакво отвратително джудже, кани Ланселот с много учтиви и смешни поклони да се качи на каручката; а за рицаря няма по-голям позор от този, да го видят на подобна каручка. Ланселот се колебае два мига; сетне се качва на каручката и продължава с нея пътя си, осмиван от гражданите. Той освобождава своята дама, ала тя не го допуска пред очите си, само му заповядва на следния турнир да прикрие силата и умението си и да се остави да го победят. Той й се подчинява и приема върху себе си още много позор, защото тъй иска от него дамата на сърцето му. Ала тя не се смилява над рицаря и накрая нарежда да му съобщят и причината: той не знае какво е истинска любов; преди да се качи в талигата, се е колебал два мига.
Тъй като кралица Елинор и доня Леонор рядко отсъствуваха от представленията на трубадурите и разказвачите, куртоазията изискваше и дон Алфонсо да се явява понякога там. Така един ден той чу клирика Годфроа да чете от „Ланселот“.
Романите в стихове обикновено отегчаваха дон Алфонсо. Приключенията на тия измислени рицари му се струваха глупави, любовните им гукания и въздишки — преувеличени. Ала тази история незабелязано го увлече. Колкото и безразсъдно да беше поведението на Ланселот, то го засегна непосредствено, обезпокои го, принуди го да се замисли, да си изясни постъпките на рицаря.
Късно през нощта, когато си легна, той все още мислеше за това. Лежеше със затворени очи, твърде изморен, за да бъде още буден, твърде буден, за да заспи, и виждаше рицаря Ланселот на неговата талига. Внезапно обаче Ланселот се оказа не на талигата, а на неговото, Алфонсовото легло.
— Какво търсиш тук? — гневно го запита Алфонсо. — Да не искаш да ме уверяваш, че сме събратя по съдба?
Ланселот енергично кимна.
— Дума да не става! — викна му Алфонсо. — Не съм твой брат и приятел.
Ланселот не отвърна нищо, но продължи да се взира в Алфонсо и той знаеше какво му казва с мълчанието си. „Разбира се, че си мой брат и приятел — казваше му той, — eques ad fornacem, рицар, седнал край топлото огнище.“
Алфонсо се готвеше да отвърне буйно, да се позове на всички военни и политически причини, които го бяха принудили толкова дълго време да остане настрана от кръстоносния поход. Ала изведнъж почувствува с болезнена яснота: всичко това бе лъжа и измама. Имаше една-единствена причина, поради която не беше влязъл в борбата: искал бе да остане при Рахел. Той беше брат и приятел на Ланселот, беше приел върху себе си позора, беше се „изнежил“.
Обля го гореща вълна от срам.
Ала скоро с блаженство и страх той забеляза как друг, тъй близък, прокълнат и при все това желан плам замени огъня на срама. Осезаемо почувствува тежкото ухание на градините в Ла Галиана, кръвта заудря лудо в жилите му, през кръвта му сякаш премина някакъв вълнуващ трепет; сладка и приятна, отровата на Рахел действуваше в него.
Направи опит да се освободи. Задиша по-дълбоко, с детинска упоритост ритна с гол крак завивката. Тоя Ланселот няма да му се подиграва още дълго. Войната е вече пред прага, а щом веднъж се озове на бойното поле, Рахел ще остане само част от миналото — завинаги.
„Absit! Absit!“ — реши твърдо той. Трябваше да се откъсне от нея. Първото нещо, което ще стори, щом се върне в Толедо, ще бъде да кръсти своето момче, а сетне ще потегли към южната граница, към Калатрава и към Аларкос, и с Рахел ще бъде свършено.
— Тогава вече няма да имам нищо общо с теб, жалки фустопоклоннико — заяви гневно той на Ланселот, — и изобщо ти си смешен с раболепната си любов.
Но Ланселот вече беше изчезнал.
При все че дон Алфонсо не бе благосклонен към трубадурите и разказвачите, между тях имаше един, който му допадаше, един барон от Лимузен, Бертран дьо Борн.
Този Бертран носеше титлата вицеграф Отфор, ала всъщност не беше голям владетел. В негово подчинение се намираха само неколкостотин човека. Но той се беше прославил със своите необуздани стихове, беше очарователна натура, от най-ранна младост бе привличал магически хората и предизвиквал бури в живота им. Разказваха, че навремето, още почти момче, се радвал на благоволението на кралица Елинор, която тогава била в разцвета на своя живот. По-късно, като господар на своите два замъка, вземал със слово и меч участие във всяка междуособица, без да се чуди много на чия страна е правото, и винаги успявал да спечели множество привърженици за своето дело. Бе войнствен и раздразнителен. Скарал се с брат си за подялбата на наследството и макар че исканията на брат му били умерени, повел борба срещу него със стихове и с меч. Сюзеренът им крал Хенри се намесил и помогнал на брат му да получи правото си. Тогава Бертран насъскал със стиховете си младия крал Хенри срещу баща му и накрая този млад крал намерил смъртта си, улучен от стрела, пред един от Бертрановите замъци. А Бертран не престанал да подбужда бароните от Лимузен да воюват срещу своя крал, стария Хенри, и да водят войни и помежду си; борел се срещу всекиго и всички се борели против него. В края на краищата младият Ричард опожарил замъците му, а него пленил. Но скоро се сдобрили и сега Бертран се готвеше да отпътува за Сицилия и да се присъедини към кръстоносците на Ричард.