Славата на Бертран дьо Борн беше проникнала и отвъд Пиренеите. В Испания знаеха най-вече политическите му песни, неговите сирвенти. Където и да се започнеше вражда или война, пееха буйните му песни. Неговият девиз:
бе широко известен навсякъде, като молитвата „Отче наш“.
Сега Бертран бе вече около шестдесетгодишен, но едва ли имаше друг тъй рицарствен и тъй изтънчен в дворцовите маниери като него. Той веднага допадна на Алфонсо и при все че понякога почти не разбираше провансалския език на Бертран, кралят чувствуваше, че тия яростни бойни песни нямат нищо общо с нескопосните стихове на испанските певци; бяха изковани и опасни като острите кордовски ятагани.
Дон Алфонсо прояви благоволението си към Бертран — изпращаше му богати дарове, глезеше го, прие го в ловната си свита, водеше приятелски разговори с него.
Бертран имаше дарба да разказва толкова пълнокръвно и ярко за хора и събития, че те оживяваха пред очите на слушателите.
Разказваше например за стария крал Хенри. С думите си той направо рисуваше покойния крал — сивите му, налети с кръв очи, изпъкналите му скули, мощната челюст и малката остра брадичка, ненаситно алчната уста. Почти герой бил този крал Хенри, но не герой в пълния смисъл на думата. Липсвала му истинска щедрост, великодушие, бил свидлив. Накрая Бертран бил изправен пред краля като пленник, нямал никакво оръжие, не разполагал с нищо освен със своето слово, със словото обаче победил победителя — той го пуснал на свобода и възстановил изгорения му замък. Но и в това отношение проявил скъперничество. Защото не бил истински крал, колкото и царствено да се носел. И воювал не от любов към завоеванието, а за да придобие или да запази нещо. Постоянно можело да се види от дребни негови постъпки и жестове, че бил алчен, че бил търгаш на дребно. Издавали го например пръстите му, алчни пръсти, които той никога не можел да спре неподвижни — или ги свивал и отпущал, така че издавали лъжливото му величие, или пък драскал и рисувал. Много обещавал и го изпълнявал, но само отчасти. Бертран го беше нарекъл „Да и не“-и това име щеше да му остане. Докато Бертран разказваше така, пред дон Алфонсо изпъкна бащата на неговата жена — изпъкна по-ясно, отколкото когато го беше виждал със собствените си очи.
— Друг беше моят млад крал Хенри — продължи да разказва Бертран. — „Rassa“ го наричах аз и Rassa си беше. Живееше нашироко, пропиляваше всичко, каквото имаше — богатствата на Шинон, своите рицари и наемници, самия себе си. Великолепен беше той, Rassa си беше и затова бе двойно по-подло от страна на стария крал, дето му отпускаше толкова малко средства. Че защо го беше направил крал, щом ще му забранява да живее кралски? Да, аз го насъсках срещу баща му, а когато той се сдобри с него, насъсках го отново. Разправят, че поради това бил загинал. Никога не съм мислил, че човек може да изпитва такава адска болка, каквато изпитах аз, когато умря моят млад крал. Може би наистина е умрял от моите стихове, но въпреки всичко не се разкайвам.
Той продължи да говори, тихо, несдържано, и сега вече по-скоро на себе си:
— Много жени съм обичал и много жени съм изгубил, и дълбоко скърбях, когато загубех тая или оная. Но истински съм тъгувал само за младия крал. Само него обичах.
И полунапевно и тихо той започна да изговаря стиховете на тъжовната песен, съчинена от него при смъртта на младия крал; казваха, че за никой герой не била съчинявана по-хубава песен, откак Давид оплаквал Йонтан.