— Si tuit li dol e’lh plor e’lh marrimen — пееше той.
Дон Алфонсо гледаше към Бертран, който говореше сякаш на себе си, неспирно, унесено; над тънкия му, силно извит нос, истински ястребов клюн, силно блестяха големите му, пламенни сиви очи. Скръбните стихове, сякаш излизаха от самите дълбини на гръдта му; на Алфонсо се стори, че те възникват сега и кралят бе трогнат, че Бертран открива така сърцето си пред него. Нещо го караше да отвърне на доверието с доверие. Бертран, този истински рицар, имаше дар да облича в слово онова, което объркано, неизказано и направо неизразимо напираше стихийно в човешката гръд; ако изобщо някой бе в състояние да разбере мрачното и смутното, което измъчваше Алфонсо, това беше Бертран.
— Казваш — започна той необичайно колебливо, — че никога не си обичал искрено една жена?
Бертран вдигна поглед.
— Не бих могъл да го кажа толкова кратко и определено — отвърна усмихнато той, — но в тия думи има частица от истината.
— Все пак ти си възпявал жени с великолепни стихове — възрази Алфонсо.
— Разбира се, че съм възпявал — отвърна Бертран. — Мъжът трябва да казва на жената хубави неща, това го изисква куртоазията, а понякога и сърцето. Клел съм се на жените, че ще им смъкна звездите от небето. Но клетвите, дадени през една любовна нощ, важат само до сутринта. Простителен е грехът, ако ги нарушиш, това призна дори моят изповедник. Та нали в края на краищата жената ни е изкусила с ябълката.
Алфонсо прихна, но тутакси продължи да пита:
— И, значи, ти си превъзмогвал винаги любовта? Успявал си да превъзмогнеш любовта към всяка жена?
Старият рицар забеляза напрежението на събеседника си, разбра, че Алфонсо имаше предвид своята любовна история с еврейката, почувствува почти бащинска склонност към младия крал, който, тъй наивно прикрит зад детинското си хитруване, искаше всъщност от него утеха.
— Да, успявах — отвърна той. Погледна го весело и приветливо. — Жени! — продължи той, като махна с ръка високомерно и пренебрежително. — Може да вълнуват кръвта ни, но на душата ни остават чужди. Ще ти кажа нещо, Алфонсо: животът на рицаря е стихийна река — тече и тече, и изтрива с вълните си всичко, което не е проникнало в душата. Образите на ония жени от моите стихове отдавна са изтрити, те са празни спомени, потънали в мъгла. Друго нещо е хубавата битка.
Дълго още я чувствуваш, споменът за нея те стопля, дава ти сили. Битките, в които съм взел участие, запазиха млад духа ми…
Той се засмя шеговито, гордо.
— … А и тялото. Ей сега ще видиш какво искам да кажа — добави весело и тайнствено той.
Повика своя оръженосец Папиол, който едва ли бе по-млад от рицаря, но с не по-малко стегната стойка от него. И поглеждайки шеговито краля със страстните си, пламтящи, дълбоко хлътнали очи, заповяда:
— Хайде, Папиол, моето момче! Изпей ни кой е млад и кой — стар!
И акомпанирайки си на малката арфа, Папиол запя дръзката, бойка песен:
Ала необузданият живот все пак бе сложил отпечатъка си върху Бертран и макар че той се държеше наперено и високомерно и почти винаги се движеше с дрънчащите си доспехи, трудно му се удаваше да прикрие, че тялото под тия доспехи вече е хилаво. И може би мнозина биха се усмихнали подигравателно на позастарелия рицар, на позастарелия му оръженосец и на техните стихове. Алфонсо не се усмихваше. Слушаше и чувствуваше мощния порив на стиховете, предизвикателството в тях към времето, към непрестанния ход на живота.
— Благодаря ти, Бертран! — каза очаровано той. — Това е то рицарство, това е изкуство!
Възхищението на младия крал бе приятно за стария Бертран. Ако някой би изразил само с поглед или движение недоверието си в неговата сила и пъргавина, той би го извикал на дуел. Но този Алфонсо беше приятел, брат, нему той призна:
— За съжаление и най-дръзките стихове не предпазват тялото от рухване. На теб, господарю, ще кажа: тая война ми е последната. Не се заблуждавам, зная: след година или две глупавото тяло ще откаже да ми служи, а немощният рицар е посмешище за децата. Говорих вече с далонския абат; ако се върна жив от тая война, ще ида в манастир.