Кралят бе горд, че Бертран разкрива пред него душата си, и това го вдъхнови да реши: „Тоя прекрасен рицар и поет не бива да извърши последните си подвизи като воин на крал Ричард. Няма да позволя на шурея си Ричард да ми отнеме и него. Бертран трябва да бъде рамо до рамо с мен и да възпее моята воина.“
Каноникът дон Родриге пристигна в Бургос.
Мрачни страхове го изпълваха. Дон Алфонсо очевидно бе решил да не кръщава своя син и да го остави извън християнската общност, бе поел с това върху себе си смъртен грях и напускайки Толедо, беше избягнал да даде обяснение. Ала това бе зарадвало самия него, Родриге, самият той бе изпитвал позорен страх пред обяснението, изплъзвал се бе от дълга си. Едва сега, седмица по-късно, той беше събрал сили да се срещне с краля.
Ала и тук, в Бургос, скоро се убеди, че Алфонсо избягва разговорите на четири очи с него. И отново се примири.
За да разсее грижите, разкаянието и срама си, той вземаше участие в дворцовия живот в Бургос. Наблюдаваше с любопитство колко много се бяха изтънчили дворцовите маниери на северняците. Сега дамите и кавалерите ревностно изучаваха правилата на куртоазията, разискваха по заплетените закони на рицарското любовно служене и проявяваха вещо отношение към изкуството на поетите.
Ала той скоро разбра, че цялото изящно дворцово важничене е празна, престорена игра. Онова, което в действителност занимаваше дамите и кавалерите, което ги изпълваше докрай, бе предстоящата война. Очакваха я с нетърпение, опиянени, омаяни.
Скръбно наблюдаваше това дон Родриге. Сам се укоряваше за своята тревога. Войната, за която копнееха те, беше свята, въодушевлението им — благочестиво; дълг бе да участвуват в нея, грях — да я осъждаш.
И все пак той не можеше да споделя благочестивото ликуване. Твърде живи бяха в него великолепните слова на прославата на мира от Исайя и от Евангелието, фанатичните миролюбиви речи на неговия ученик дон Бенямин. С тъга и трепет си представяше войната и нищетата, която щеше да донесе на Полуострова тя. Чувствуваше се жестоко сам сред шумния весел гмеж, кръвожадният възторг на тия охолни, образовани люде го отблъскваше, пробуждаше в паметта му съжденията на неговия приятел Муса за йецер ара, за злото начало.
Най-противен от всички му бе човекът, комуто бе дадено от бога да облече в думи тая дива, необуздана радост, Бертран дьо Борн. На пръв поглед той не бе много внушителен, възстар мъж като мнозина други. Ала дон Родриге добре познаваше неговите стихове, дела и стремежи, а вгледаше ли се по-внимателно, човек можеше да прочете и по лицето на тоя рицар с непокорните очи под гъстите вежди какво представляваше всъщност той: олицетворение на войната. Би могло да се каже, че когато крачеше, яздеше или се перчеше с престорена стегнатост, този рицар бе малко смешен; но ужасът, пораждан от тоя човек, задушаваше у каноника всяка склонност към присмехулство. Не, тук нямаше нищо за осмиване. Това бе зловещият бог Марс с цялата си страхотност. Тъй трябва да са изглеждали конниците, които евангелистът Йоан е видял при откровенията на Страшния съд.
При това сам дон Родриге почти не смогваше да устои на буйните стихове на тоя Бертран, познавачът Родриге се виждаше принуден да признае, че тия военни песни бяха великолепни, пленителни, изящни, въпреки цялата си неукротимост. Печално и ядно Родриге съзнаваше с колко талант е надарил бог тоя безпътен човек. И гневът му нарасна още повече, когато виждаше как неговият обичен Алфонсо страни от него, Родриге, а не се отделя от отвратителния, неукротим рицар. Изпълнен с ревност, Родриге болезнено чувствуваше душевното сродство между тях двамата и все повече губеше надежда, че ще може да върне краля в правия път.
Една радост оставаше на каноника сред неговата печал. Общуването с клирика Годфроа. Дон Родриге обичаше разказите на Кретиен дьо Труа, възхищаваше се от тях и му се струваше, че целият облик на Годфроа отразява странната, задушевна смиреност, която Кретиен умееше да въплътява в своите истории. И често, за да направи удоволствие на каноника, Годфроа избираше да чете от произведенията на Кретиен ония спокойни, отвлечени части, които показваха необичайната, неповторима способност на Кретиен да се отърсва от земната пошлост.
Тъй веднъж пред множество слушатели той чете за приключенията на рицаря Ивен с pauvres pucelles, с бедните девойки.